Дейвид Балдачи: Хладнокръвният Стоун

Някъде около полунощ Хари Фин слезе в кухнята. Верният лабрадор Джордж стана от постелята си и размаха опашка. Хари Фин седна на масата, почеса кучето зад ушите и мислено задраска името на Дан Рос от списъка си.

Вниманието му се насочи към следващото име: Картър Грей , бившия шеф на американската разузнавателна империя.

Анабел Конрой изопна дългите си крака и се загледа в панорамата зад прозореца на експрес „Асела“. Пътуването й с влак беше изключение. Предпочиташе да се вози на 10 хиляди метра височина, да хапва фъстъци и да пие разводнени коктейли по седем долара, докато кроеше поредната измама. Но днес тя беше във влака заради своя спътник Милтън Фарб, който за нищо на света не се качваше на машина, имаща качествата и намеренията да се отделя от Земята.

— Самолетът е най-безопасното превозно средство, Милтън — беше го уверила тя.

— Не и когато попадне във въздушна яма и пилотът загуби управление — бе възразил Милтън. — Тогава шансовете да умреш са горе-долу сто процента, а аз не обичам такива залози.

Анабел отдавна беше разбрала, че няма смисъл да се спори с гении. А и Милтън беше свършил отлична работа със своята фотографска памет и блестящи лъжи. Напуснаха Бостън след поредната успешна операция. Обектът на тази операция се беше върнал където трябва, без никой да си помисли да повика полиция. В света на високите залози и съвършените измами, който обитаваше Анабел, подобен финал се смяташе за перфектен.

Трийсет минути по-късно единственият влак-стрела по Източното крайбрежие спря на някаква гара. Анабел погледна навън и неволно потръпна, когато кондукторът обяви, че са в Нюарк, щата Ню Джързи — империята на Джери Багър. За щастие не спряха в Атлантик Сити, където беше седалището на маниакалния собственик на казина. Иначе Анабел нямаше да се качи на този влак.

Беше обаче достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че Джери ще напусне Атлантик Сити в момента, в който разбере къде се намира тя. Защото, когато отмъкнеш 40 милиона долара от тип като него, съвсем логично е да си представиш как ще те накълца на хиляди парченца.

Погледна към Милтън, който все още приличаше на младеж със своята дълга коса и хлапашко лице. Всъщност обаче наближаваше петдесет. В момента пръстите му препускаха по клавиатурата на лаптопа, правейки нещо, понятно само за гениите.

Отегчена, Анабел стана и отиде до вагон-ресторанта да си вземе бира и пакетче чипс. На една от масичките лежеше забравен брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя седна, отпи глътка бира и бръкна в пакетчето. Започна да прелиства вестника, търсейки нещо, което би я вдъхновило за поредната авантюра. Във Вашингтон трябваше да вземе няколко решения, като най-важното от тях беше дали да се покрие, или да напусне страната. Отлично знаеше какво трябва да бъде то. В момента най-безопасното място беше един далечен остров в южната част на Тихия океан, където просто трябваше да изчака да отмине цунамито на име Джери. Багър беше на шейсет и пет-шест, а нейната майсторска измама без съмнение беше спомогнала за вдигане на кръвното му. С малко късмет той скоро щеше да умре от инфаркт и тогава тя щеше да бъде свободна. Все пак обаче не можеше да разчита на това. Когато ставаше дума за Джери, късметът просто не идваше.

Решението й не би трябвало да бъде трудно, но ето че беше. Неусетно се беше сближила — доколкото бе възможно за такива като нея — с групичка странни птици, която се наричаше клуб „Кемъл“. На устните й се появи неволна усмивка. Спомни си за един от тези хора — Кейлъб Шоу, който работеше в библиотеката на Конгреса и страшно много й напомняше за Страхливия лъв във „Вълшебникът от Оз“. После пред очите й изплува лицето на Оливър Стоун и усмивката й се стопи. Лидер на странната компания, Стоун беше нещо съвсем различно. Явно бе имал богато и опасно минало, може би по-необичайно дори от нейното. А това означаваше много. Изобщо не беше сигурна, че може да каже „сбогом“ на Стоун просто ей така. Защото едва ли щеше да срещне друг като него.

Покрай нея мина млад мъж, който не се опита да скрие възхищението си от високата й изваяна фигура, дългата руса коса и трийсет и шест годишното й лице. Едва не възкликна. Не го смущаваше дори малкият сърповиден белег под окото й — подарък от баща й Пади Конрой, най-ловкия измамник на своето поколение и най-лошия баща по мнението на единствената му рожба.

— Здравейте — каза младежът. Беше строен, с небрежно разрошена коса и скъпи дрехи, които бяха скроени така, че да изглеждат груби и евтини. Жива реклама на „Абъркромби и Фич“. Един бърз поглед й беше достатъчен да го определи като разглезено колежанче с нездравословно много пари и прекалено нафукано поведение.