Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Стоун слезе и бавно тръгна след нея.

Можеше да се озове в кой ли не провинциален градец, но явно му беше писано това да е Дивайн, Вирджиния.

Нокс пресрещна Анабел Конрой пред входа на хотела, показа служебната си карта и я помоли да го последва.

— Няма да стане — отсече тя.

— Моля?

— Тази карта може да е фалшива, а вие да сте някакъв изнасилвач. Ще дойда с вас само след като се легитимирате пред полицай, който да гарантира, че сте този, за когото се представяте. Дотогава можете да вървите по дяволите!

— Какво ще кажете да изпием по едно кафе в ресторанта отсреща? Там ще можете да се развикате или да ме сритате в топките в случай, че пусна ръка под полата ви.

— Имайте предвид, че ритам жестоко — предупреди го тя.

— Не се съмнявам.

— Надявам се, че няма да се забавим, защото имам работа.

— Оставям на вас да прецените колко дълъг ще бъде нашият разговор.

След две чаши силно кафе Нокс обясни какво иска да узнае.

— Не знам къде е Оливър — искрено отвърна тя. — Преди известно време се сприятелих с него и приех да живея в къщичката му. Но после той изчезна и никой не знае къде е.

— Как се сприятелихте и защо заживяхте там?

— Много просто. Той ми помогна да разреша един личен проблем, а след като замина, ми хрумна да се грижа за дома му, докато се върне.

— Вашият проблем е бил покойният Джери Багър, нали?

— Виждам, че сте си написали домашното.

— Всъщност не беше толкова трудно. Какъв по-точно ви беше проблемът с Багър, мис Хънтър?

Дори за секунда не повярва, че това е истинското й име, но му беше по-удобно да го използва, поне засега.

— Какво ви засяга?

— Просто любопитство.

— Защо трябва да задоволявам любопитството ви?

Нокс махна към чашата, която Анабел държеше в ръка.

— А какво ще кажете, ако сваля отпечатъците ви от тази чаша и ги пусна в базата данни? Дали срещу тях ще се изпише името Сюзан Хънтър?

— Няма закон, забраняващ смяната на имената.

— Така е, но причината за подобна смяна може да се окаже незаконна.

— Багър причини зло на мой близък и аз го наказах.

— С помощта на Алекс Форд и Оливър Стоун?

— Да. Той беше мошеник и социопат. ФБР и Министерството на правосъдието се опитваха да го спипат в продължение на години. Какво лошо, че си е получил заслуженото?

— Пет пари не давам за Джери Багър — призна Нокс. — Интересува ме Оливър Стоун. Или Джон Кар. Не зная под кое име ви се е представил.

— Аз го познавам като Оливър Стоун. Нямам никаква представа кой е Джон Кар.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди около шест месеца.

— Чухте ли за убийствата на Картър Грей и сенатор Симпсън?

— Гледам новините по телевизията.

— Стоун е имал среща с Грей, били са стари познати.

— Не ми е известно.

— Алекс Форд не ви ли е казал? Защото той е разполагал с цялата информация.

— С него сме само приятели. Не е длъжен да споделя всичко с мен.

— Защо напуснахте къщичката?

— Писна ми да живея сред мъртъвци.

— И не знаете нищо за Стоун, така ли? Може би ви е предупредил, че минава в нелегалност?

— Защо да го прави?

— Вие ми кажете.

— Как да ви кажа нещо, което не се е случило?

— Според мен вашият приятел бяга.

— От какво?

— Е, достатъчно — изправи се Нокс. — Ушите ми писнаха от лъжи. Както вече казах и на Форд, ще поддържаме връзка. Не се опитвайте да напуснете града, защото това ще ме направи много нещастен.

След тези думи се обърна и излезе.

Маклин Хейс не изглеждаше особено доволен. Двамата с Нокс седяха пред камината в библиотеката на една луксозна къща в центъра на Вашингтон, строена в края на XIX век. Хейс имаше свободен достъп до нея двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Явно кралете на шпионажа се радваха на скъпи привилегии.

— Значи днес си разпитал всички обичайни заподозрени, но нямаш напредък, а?

— Това не са рутинни действия, сър. Разиграх цяла пиеса пред всеки един от тях, с изключение на Рубън Роудс, но ще стигна и до него. Всички лъжеха. Знаят повече, отколкото признават. Което от моя гледна точка все пак е напредък. В даден момент все някой ще допусне грешка и тогава ще осъществим пробива.

— Дълбоко се съмнявам, че нашият човек им е оставил маршрута си.

— Аз също, но Кар е лоялен към приятелите си. Успеем ли да ги заковем заради нещо, което ги заплашва със затвор, той може би ще излезе на светло.

— Искаш да кажеш, че ще хукне да ги спасява? Наистина ли вярваш в подобен вариант, Нокс?