Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Как така?

— Осъдихме шибаната минна компания, която го уби. Те въртят на пръста си най-добрите адвокати и обикновено печелят всички заведени срещу тях дела. Но мама се запъна и спечели, като обори всичките им възражения. Компанията обжалва, но в крайна сметка тя успя да се пребори и получи сериозно обезщетение. Само дето загуби мъжа си, а аз — баща си.

Дани хвърли поредната лопата тор в количката и удари ръба й в метала сякаш за да подчертае думите си.

— Но въпреки това майка ти продължава да работи в ресторанта?

— Не обича да стои без работа, а и хората трябва да ядат.

— Градчето има вид на много проспериращо.

— Защото няма достатъчно кандидати за миньори, а цената на въглищата скочи много. Когато търсенето надвишава предлагането, заплатите се покачват. Доколкото ми е известно, за последните пет години те са се удвоили. Сметката е проста: високи заплати, ниски разходи за живот, просперитет за обикновения работник.

— Говориш така, все едно си завършил икономика.

— Нищо подобно. Просто имам очи и уши плюс известна доза здрав разум. Къде ще спиш довечера?

— Наоколо все ще се намери някой мотел.

— На две пресечки от ресторанта на мама, точно зад съда има един пансион, в който предлагат стаи под наем. Евтин и чист. Държи го Бърни Сандаски. — На лицето му се появи усмивка. — Кажи на стария Бърни, че те изпраща Дани.

— Защо? Да не би да ми направи отстъпка?

— Тц. По-скоро ще те изхвърли.

— Тъй ли?

— Бърни има много готина внучка, казва се Доти — поясни Дани. — Преди няколко години ни спипа в една от стаите му, докато учехме по биология . — Младежът се изсмя, хвърли в количката още малко тор и остави лопатата. — Е, аз съм дотук с конските лайна, които оставям на теб, приятелю.

Стоун го изчака да изчезне в далечината, препускайки на буйния жребец. После довърши работата си и бавно пое по пътечката, заобикаляща нисък, покрит с иглолистни шубраци хълм. Имотът на Аби сякаш нямаше край. Не след дълго стигна до черен път, който чезнеше в далечината. Преценявайки посоката му, той реши, че рано или късно пътят ще се влее в онзи, по който беше стигнал до фермата.

След няколко минути излезе на почти незабележима пътечка, която свършваше пред стар, полусрутен хамбар. Вътре имаше древна сива камионетка и няколко бали изгнила слама, разхвърляни между ръждясали трактори и друго фермерско оборудване.

Седна на бронята на камионетката и направи ревизия на жалките си финанси. Помощта, която оказа на Дани, му беше струвала скъпо. Билетът за влака съвсем не беше евтин, пътуването с автобус до покрайнините на Дивайн — също. Дани беше предложил да плати билетите, но Стоун отказа. На всичкото отгоре му трябваха пари и за наем. Помоли се богатата Аби да му плати добре, за да може да продължи пътя си.

Всъщност защо изобщо мислеше за бягство? Нямаше ли да е по-добре да беше напълнил дробовете си със солена вода след скока от проклетата скала? За какво всъщност му бе този живот?

За какво има да живея?

Навън изръмжа мотор и изскърцаха спирачки. Стоун скочи от бронята и излезе навън. Аби тъкмо слизаше от пикапа си.

— Разглеждаш имота, а? — каза тя, без да се усмихва.

— Току-що приключих в конюшнята. Имаш много хубав имот.

— Да — безизразно кимна тя.

— Но това място е отдавна изоставено — посочи към хамбара той.

— Майка ми и баща ми живяха тук в продължение на петдесет години. Имаха нещо като ферма. Но от трийсет години насам никой не се занимава с фермерство. Къщата им беше ей там — посочи вляво тя. — Отдавна изгоря, до основи. Стърчи само коминът. По едно време бях решила да го съборя, но се отказах. Той е единственото нещо, което ми остана от тях.

— Много добре те разбирам.

— Така ли?

— Човек трудно се освобождава от миналото. Особено когато бъдещето не е много ясно.

— Губиш си времето, като почистваш конюшни, Бен. Би трябвало да станеш преподавател по философия.

— Бях тръгнал към града.

— Чакай да ти платя. Защо не дойдеш у дома? Ще вечеряме нещо и ще получиш парите си.

— Благодаря, не е необходимо.

— Знам, че не е. Хайде, качвай се.

Тонът й не допускаше възражение.

Няколко минути по-късно спряха на алеята.

— Хубава къща — отбеляза Стоун.

— Да, но я платих дяволски скъпо.

— Дани ми спомена нещо.

— Предполагам, че искаш да вземеш душ и да се преоблечеш. Риенето на оборски тор не е най-чистата работа на света.

— Благодаря. Съжалявам за мъжа ти.

Тя затръшна вратичката на пикапа и пое нагоре по стълбите.