Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

На входа на съда се появи дребен белокос мъж с мека филцова шапка, който се спусна по стълбите и започна да се отдалечава.

— Искаш ли да те представя на съдията?

Стоун се обърна. Тайри стоеше на крачка от него. Вероятно току-що беше излязъл от участъка. Явно въпреки огромния си ръст умееше да стъпва безшумно.

— Съдията?

Шериф и съдия. Добре се насадих.

Тайри кимна и подвикна:

— Дуайт, ела да те запозная с един човек.

Дребният мъж се обърна, усмихна се на Тайри и тръгна към тях.

— Това е Бен — рече шерифът. — Имаш ли си фамилно име, Бен?

— Томас — бързо отвърна Стоун.

— Добре. Запознай се с негова светлост Дуайт Мозли.

Отблизо съдията беше умалено копие на Дядо Коледа с единствената разлика, че бялата му брада беше добре оформена.

— Не съм сигурен колко съм светъл, но това определение е неразделна част от съдийската титла — усмихна се Мозли.

— Бен е отървал Дани Райкър при някакво сбиване във влака — поясни Тайри.

— Чух, че Дани се е върнал — кимна съдията. — Благодаря, че сте му помогнали, Бен. Момчето е доста, хм…

— Необуздано? — подсказа Стоун.

— Буйничко.

— По-меко казано, но означава все същото — засмя се Тайри.

— Много хубав съд — отбеляза Стоун, отмествайки поглед от лицето на съдията. — Предполагам, че имате доста работа.

— Но си мислите, че един толкова малък град не се нуждае от отделен съд, нали? — прочете мислите му Мозли. — Работата е там, че под моята юрисдикция е не само Дивайн, но и една доста обширна област. Разглеждаме не само дела, свързани с трудови злополуки и права върху природните ресурси, макар че и такива не липсват. Промененият преди няколко месеца федерален закон изисква пререгистрация на въгледобивните компании заедно с цялата им собственост и поле на действие. За мое нещастие всичко трябва да мине през ръцете ми. — Махна към камионетката, която отби на малкия паркинг зад съда. — Ако не греша, пристига поредната пратка с кашони, съдържащи документи за пререгистрация. Манна небесна за корпоративните адвокати, но не и за мен. За съжаление и това влиза в служебните ми задължения.

— Предполагам, че работата е доста монотонна — отбеляза Стоун.

— Правилно предполагате. Освен това сме нещо като хранилище на всякакви документи — нотариални актове, план скици, сервитутни права и прочие. Те също пристигат с кашони. На по-лично равнище хората се обръщат към мен за юридически съвети и аз правя каквото мога.

— По съседски — добави Тайри.

— Точно така. Живеем в малко градче, всички се познаваме. Помогнах например на Аби Райкър да прехвърли на свое име ресторанта и имуществото, които се водеха на Сам.

— Очевидно сте доста натоварен — отбеляза Стоун.

— Но намирам време за лов и риболов — усмихна се съдията. — И най-вече за разходки. Тук местността е много красива.

Замълчаха за момент, правейки път на майка с две деца, които се приближаваха по тротоара. Тайри докосна периферията на шапката си и погали главичките на децата, а Мозли ги дари с приятелска усмивка.

— Е, време е да вървя — рече Стоун.

Съдията обаче нямаше намерение да сложи край на срещата.

— Откъде сте, Бен? — попита той.

Стомахът на Стоун се сви. Не от въпроса, а от начина, по който беше зададен. Дали не се завръщаше параноята?

— О, обикалям навсякъде — отговори той. — Никога не съм имал желание да се установя на едно място.

— Аз пък точно обратното, поне за известни периоди от време. Прекарах в Бруклин цели трийсет години, след което поживях в Латинска Америка, после в Тексас, съвсем близо до границата. Но никога не съм виждал по-хубаво място от това тук.

— А как се озовахте в Дивайн? — попита Стоун, решил, че за да не предизвиква подозрения, ще е по-добре да поддържа любезния разговор.

— Пълна случайност. След смъртта на съпругата ми си събрах багажа и потеглих за Ню Йорк, но колата ми се повреди. Ремонтът отне няколко дни, които бяха напълно достатъчни да се влюбя в това място.

— Което беше голям късмет за нас — добави Тайри. — Съдията е божия благословия за Дивайн, защото помага на много хора.

— Но и градът ми се отплати както подобава — усмихна се Мозли. — С негова помощ преодолях скръбта от загубата на бедната ми съпруга. — Замълча за момент и добави: — И вие ли сте тръгнали на разходка?

— Всъщност отивам в къщата на Аби. Тя ме помоли да свърша някоя работа в градината.

— Ферма в лятна нощ е много хубаво място.

— Така ли се казва?

— Вариация на Шекспировата пиеса. Вместо сън, разбирате ли? Мисля, че всички тук живеем в някакъв сън, напълно изолирани от обществото.