Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Мисля, че не е зле всички да го правим. Е, благодаря ви.

— Надявам се пак да се отбиете. В момента имаме разпродажба на черни мечета, изработени от каменни въглища. Много са удобни за преспапие.

— О, сигурно е така.

Стоун напусна уютното магазинче. Обзе го мрачното предчувствие, че извървява последните крачки към ешафода.

След по-малко от километър асфалтът свърши, преминавайки в чакълена настилка. Мина покрай църква с малка камбанария, заобиколена от каменен зид. Гробището беше непосредствено до нея. Доскорошният гробищен работник Оливър Стоун не пропусна възможността да се разходи из тесните алеи. Върху плочите бяха издялани често повтарящи се фамилни имена. Не след дълго попадна на гроба на Самюъл Райкър. Починал преди пет години, едва на четирийсет и една.

Наоколо бяха разпръснати доста членове на фамилията Тайри. На един от най-старите потъмнели от времето камъни беше издълбано името Линкълн К. Тайри, починал през 1901 г. Сигурно бе доста стряскащо да минеш покрай надгробна плоча със собственото си име, помисли си Стоун. Но по всяка вероятност добрият шериф рядко се отбиваше тук.

Върху два от пресните гробове имаше свежи цветя. Рори Питърсън, починал преди една седмица. Другото име го накара да се спре. Деби Рандолф се беше явила пред Създателя само ден след Питърсън. Може би на това се дължеше странната реакция на онази жена в магазина. Питърсън беше на четирийсет и осем, а Деби едва на двайсет и три.

Стоун продължи напред и скоро стигна до огромен разклонен дъб, който приличаше по-скоро на Атлас, подпрял на плещите си небесния свод, отколкото на обикновено дърво. На един от клоните висеше табела с надпис „Ферма в лятна нощ“ с дебела стрелка, сочеща наляво. Измина още стотина метра по покрита със ситни камъчета алея и стигна до къщата. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но тя положително нямаше нищо общо с предварителните му представи.

Същинско имение отпреди Гражданската война, каза си той. Къщата беше огромна, с каменни основи и бели стени. Капаците на прозорците бяха черни, а от покрива стърчаха поне четири каменни комина. В предната част имаше голяма веранда с изящно гравирани колони, запълнена с люлеещи се столове, солидни масички и висящи саксии с цветя. В единия й ъгъл се виждаше диван люлка с тапицирана седалка, от който се разкриваше гледка към обширна градина с бяла каменна ограда. На посипаната със ситни камъчета площадка за паркиране стояха изкалян пикап и тъмнозелен миникупър с бял покрив.

Нима всичко това се поддържа от едно ресторантче с десет маси, осем стола пред бара и един джубокс?

Работата, която трябваше да се свърши, беше главно в конюшнята, която почти не се виждаше в далечината. През следващите два часа я рина и мете, подрежда юздите и седлата. В няколко бокса имаше коне, които пръхтяха и тупаха с копита.

Когато най-после се изправи и разтри схванатия си гръб, дочу тропот на галопиращ кон, който бързо се приближаваше. От гърба на високия дорест жребец скочи Дани, който извади две кутийки бира от джоба на якето си и подаде едната на Стоун.

— От мама разбрах, че си тук — рече той.

Езичето на кутийката в ръцете му изпука и изпод него изскочи пенлива кехлибарена течност.

— Ездата е неудобна за доставка на бира.

— Коляното ти, изглежда, се е оправило — отбеляза Стоун.

— На мен бързо ми минава. Какво работиш?

— Почиствам боксове.

— Ще ти помогна.

— Наистина ли?

— В момента нямам друга работа.

Влязоха в конюшнята. Дани завърза коня си за една стърчаща от пода метална халка и грабна близкото гребло.

Стоун огледа отока на бузата му.

— Онзи от влака не те ли удари от другата страна? — попита той.

— Дюк ме фрасна тая сутрин в бокса, докато го оседлавах. Оказа се прекалено бърз за мен. Много проклет кон.

— Но в замяна на това красив.

— Ти яздиш ли?

— Не, освен в краен случай. На това място ли му викаш „ад“?

— Аз обичам да преувеличавам.

— Защо, по дяволите, си решил да се махнеш от тази прекрасна къща? Сериозно те питам.

— Защото е нейна, а не моя — отвърна Дани и започна да пълни една количка с конски тор.

— Нали си й син? Един ден ще бъде твоя.

Дани съблече ризата си, оголвайки стегнатото си мускулесто тяло.

— Кой е казал, че я искам?

— Ясно, разбрах. Ти си единственото й дете, нали?

— Точно така.

— По пътя насам видях гроба на баща ти.

— Имаме всичко това благодарение на него.