Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Което никак не е лошо — добави Тайри. — Защото обществото като цяло не е цвете за мирисане. Но Дивайн е божествено място. Поне за мен.

Мозли кимна за сбогом и продължи пътя си.

Тайри свали шапката, приглади косата си и промърмори:

— Е, Бен, приятна работа. Не се преуморявай.

След тези думи влезе в участъка, а Стоун продължи пътя си към къщата на Аби.

Ферма в лятна нощ.

Сънят.

Или кошмарът.

Магазините по главната улица бяха пълни със спокойни и видимо доволни от живота хора, които нямаха нищо общо с онези мръсни, уморени и прегърбени мъже с бинтовани пръсти в ресторантчето на Аби. Стоун поклати глава и се замисли за онова, което беше видял по телевизията.

Насочващи следи. Интересни за ФБР лица. Връзка между двете убийства.

Погледна към близката витрина и вниманието му беше привлечено от нещо зад нея. Вездесъщо в течение на десетилетия, то вече беше изиграло ролята си и не можеше да се срещне почти никъде. Още по-малко пък действащо. Явно Дивайн не бързаше да последва примера на останалата част от страната.

Влезе в магазина, погледна към монетния автомат и насочи вниманието си към щанда, над който висеше табела с надпис „Изкуство от Апалачите“. Магазинът беше претъпкан с фигурки и скулптури, изработени от дърво, камък и глина. По стените висяха картини и снимки на планински дефилета с миниатюрни къщички, кацнали на бреговете на пенливи потоци. Зад компютъра на щанда стоеше дебела жена с червендалесто лице и чукаше неумело по клавиатурата.

— С какво мога да ви помогна? — вдигна глава тя и му се усмихна.

— Искам да използвам телефона — отвърна Стоун. — Ще ми развалите ли пет долара на монети?

Жената кимна. Секунди по-късно Стоун се оттегли към дъното на магазина с шепа монети от четвърт долар, които започна да вкарва в процепа на автомата. Набра единствения номер, който със сигурност не можеше да бъде проследен — този на Рубън. Това се дължеше на една съвсем проста причина: приятелят му нямаше собствен абонамент, а крадеше минути от картите на стотици различни хора. Стоун беше сигурен, че тази дяволия е изобретение на Милтън.

Големият мъж вдигна на второто позвъняване, позна гласа му и почти изкрещя от радост. След като го осведоми, че е добре и няма никакво намерение да му каже къде се намира, Стоун се поинтересува за разследването.

— Някакъв тип от ЦРУ на име Джо Нокс е разпитал всички, с изключение на мен — докладва Рубън. — Истински булдог. Знае, че си Джон Кар и се укриваш. Няма да има процес, ако те пипнат, Оливър.

— О, това ми хрумна и на мен, Рубън. Как са останалите?

Разбира се, Рубън не спомена за плановете им да го издирят.

— Добре са. Алекс нещо се е вкиснал.

— Той е федерален агент, Рубън, може да си загуби работата.

— Все пак е казал на Анабел да изгори писмото ти. Мисля, че е жест от негова страна.

— Кажи му, че го оценявам. Наистина го оценявам.

Настъпи кратка пауза.

— Оливър…

— Няма да ти кажа, че съм го извършил, Рубън. Би било безполезно. Но ще ти кажа друго — ти си прекрасен приятел, когото едва ли заслужавам. Останалите също. Следя внимателно новините. Ще се предам в момента, в който някой от вас бъде застрашен.

— Чуй ме добре, Оливър. Ние можем да се погрижим за себе си. Дори с пръст няма да ни пипнат. Но ако се предадеш, ЦРУ просто ще ти види сметката. Заплаха за националната сигурност и всички останали глупости, които ще бъдат използвани, за да те ликвидират.

— Остави аз да реша. Зная, че ви причинявам неприятности, но благодаря за всичко.

Рубън понечи да каже нещо, но Стоун решително окачи слушалката. Сякаш отрязах дясната си ръка. Сбогом, Рубън.

Вдигна глава и срещна любопитния поглед на жената. От това разстояние тя не би могла да го чуе, а и беше говорил съвсем тихо.

— Успяхте ли да се свържете? — любезно попита тя.

— Да, благодаря.

Продължаваше да го гледа и той се принуди да добави:

— Имате някои наистина добри неща. От кого е тази картина?

Лицето на жената помръкна.

— О, тази ли? На Деби Рандолф е.

— Много е талантлива.

— Да — кимна жената и побърза да смени темата. — Аз съм Уанда. Не съм ви виждала досега.

— Току-що пристигнах. Късно снощи, заедно с Дани Райкър.

— Дани ли? — стреснато го погледна жената. — Чух, че е напуснал града.

— Върна се за малко. Мисля, че скоро отново ще замине. Как върви бизнесът?

— Чудесно, особено по интернет. Много хора обичат изкуството на Апалачите. Предполагам, че ги връща назад, към по-простия начин на живот.