Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Звучи ми доста конкретно за някого, когото наричате само познат .

— Аз умея да преценявам хората.

— А какво ще ми кажете за един друг ваш приятел, Милтън Фарб? Стоун беше ли лоялен към него?

— Милтън е мъртъв — каза твърдо Кейлъб.

— Знам, че е мъртъв, но бих искал да чуя как е умрял.

— Беше убит.

— И това знам. Да имате някаква представа кой го е убил?

— Бъдете сигурен, че ако имах, полицията отдавна щеше да бъде уведомена.

— Значи той умира, а вашият приятел Оливър изчезва?

— Дълбоко грешите, ако допускате, че Оливър има нещо общо със смъртта на Милтън. Той го обичаше като брат.

— Добре, ясно. Нещо друго да ми кажете?

— Не, освен ако проявявате интерес към редки книги.

Нокс му подаде картичката си и стана.

— Обадете се, ако все пак ви хрумне още някоя глупост.

В друга ситуация Кейлъб вероятно би припаднал след подобен разпит. Но след смъртта на Милтън той вече беше друг човек. Затова просто се надигна, прибра картичката и се върна към работата си.

Нокс потегли към склада, където Рубън Роудс работеше като носач. Но там се оказа, че гигантът не се е мяркал от няколко седмици. Никой не знаеше адреса му.

— Как плащате на работник, без да знаете дори къде живее? — навъсено се обърна към шефа на склада той.

— На ръка. Никога не съм му изпращал чековете по пощата, тъй като искаше да ги получава лично.

— А годишните данъчни декларации?

— И тях му ги давах на ръка.

— Да разбирам ли, че този човек предпочита никой да не знае адреса му?

— Не ми се ще да слагам чужди думи в устата на Рубън, но съм склонен да приема, че е точно така.

— Какво друго ще ми кажете за него?

— Добър работник, отлично чувство за хумор. Не си пада много-много по правилата и не обича правителството.

— Известно ли ви е, че е работил за военното разузнаване години наред?

— Никога не е споменавал подобно нещо. Знам, че е бил в армията, и бас държа, че е бил страхотен боец. Силен е като мечка. Лично аз не бих искал да съм сред враговете му.

— Ще се опитам да запомня това.

— На ваше място и аз бих го запомнил, сър. Една вечер след работа го нападнаха четирима мъже. Трима се озоваха в болницата, а четвъртият се отърва само защото бягаше прекалено бързо и Рубън не успя да го настигне.

Нокс се качи в роувъра и потегли. Няколко секунди по-късно получи есемес от Маклин Хейс.

Току-що бяха открили жената, обитавала доскоро къщичката на Стоун. В един от хотелите в центъра на Вашингтон.

Нокс яко стъпи на газта. До този момент разполагаше само с един агент на Сикрет Сървис, който лъжеше безогледно, някакъв библиотекар, който се правеше на смахнат, и един безследно изчезнал носач, който мразеше американското правителство и можеше да му извие врата с два пръста.

Единствената му надежда да се добере до нещо съществено беше въпросната дама, но и тук можеше да удари на камък. Досега беше установил един-единствен факт: човекът на име Оливър Стоун се радваше на огромно уважение от страна на своите приятели.

Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тази лоялност все пак ще се пропука. Биваше го в тая работа. Умееше да чака колкото трябва, а дори и малко повече.

Едрият мъж смъкна широкополата шапка от главата си и се насочи към масата, на която седяха Стоун, Дани и Аби. Имаше великолепната фигура и гъвкавата походка на атлет по рождение. По пътя си стисна множество бинтовани пръсти и потупа още повече гърбове. Приличаше на политик, тръгнал на среща с избиратели.

— Здравей, Аби — застана пред масата той и спря поглед върху Дани. — Мислех, че вече си поел по широкия свят, млади човече.

— Отбих се за малко, шерифе. Нали знаеш, че брадвата ми не сече на едно място?

— Тоя път май не е секла където трябва — ухили се униформеният и махна към подутото лице на Дани. — Момиче или момче?

— Ако беше момиче, със сигурност щях да имам следи от червило по себе си — закачливо отвърна Дани.

— Скоро пак заминава — обади се Аби. — Поне така казва.

Шерифът насочи вниманието си към Стоун.

— А този човек кой е?

— Моят нов приятел — забързано рече Дани. — Бен, запознай се с шерифа Линкълн Тайри.

Едрият мъж протегна ръка.

— Викай ми просто Тайри, Бен. Всички така ми казват. В рода ми е пълно с Линкълновци, още от времето на Гражданската. Приятно ми е да се запознаем.

Здраво ръкостискане, отбеляза Стоун. Силно и добронамерено, без да е агресивно.

Тайри придърпа един стол, сложи шапката си на масата и направи знак на келнерката да му донесе кафе.