Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Докладваш единствено на мен! — отсече Хейс.

— Не ме разбрахте, сър. Попитах на кого докладвате вие .

Хейс довърши питието си и внимателно остави кристалната чаша на изящна старинна масичка.

— Все едно не съм те чул — промърмори той. — Желая ти късмет. Очаквам редовните ти рапорти.

— Разбира се.

Отговорът прозвуча малко по-рязко, отколкото му се искаше. Даваше си сметка, че Маклин Хейс не може да бъде притискан по този начин, но изпитваше желанието да стигне максимално далеч. До ръба на скалата.

— И още нещо. Джон Кар вероятно е най-страховитият убиец, който е произвела тази страна. Категорично доказателство е фактът, че макар и напуснал „Трите шестици“ преди цели трийсет години, той успя да ликвидира собственоръчно десетина от най-добрите ни оперативни агенти. Дори не мога да си представя какъв е бил в разцвета на силите си. Да управляваш подобна машина за убиване наистина е било голяма чест. В това отношение Грей е имал късмет. Зашеметяващата му кариера до голяма степен се дължи на умението на Кар да удря бика между рогата.

— Защо ми казвате всичко това?

— За да си представиш бойното поле. Искаме го жив, Нокс. Преди да му се стовари мечът, трябва да разберем с какво разполага. Никога не забравяй това. Естествено, няма да мине без жертви.

Жертви? Дори Кар определено им трябваше жив. Но непременно ли щяха да имат нужда от един все още дишащ Джо Нокс след края на битката?

Напусна къщата, седна зад волана на роувъра и пое по следите на най-страховития убиец, произведен от тази страна. Тилът му щеше да пази един потаен генерал в оставка, който никога не беше имал угризения да жертва живота на своите бойци за постигането на личните си цели.

Рано на другата сутрин Нокс се отправи към къщичката в гробището „Маунт Цион“. Претърси я старателно и напълно професионално, сантиметър по сантиметър. Откърти няколко дъски от пода, опразни всички чекмеджета, надникна в камината и прегледа купищата книги, повечето от тях на чужди езици.

С всичките тези езици най-вероятно отдавна беше напуснал страната. А иначе къщичката се оказа разочарование. Преди да замине, нейният обитател явно се беше постарал да я прочисти от всичко, което би могло да предизвика подозрение. Излезе навън и се зае с оглед на гробището. Тук извади късмет, който обаче не му донесе нищо особено. Острото му око не пропусна един леко наклонен надгробен камък, под който имаше малко, изкопано в пръстта скривалище. Което за съжаление беше празно.

Два часа по-късно стоеше в задния двор на Картър Грей, след като реши да не ходи втори път на мястото, където беше убит Симпсън. При първоначалния оглед на недостроената сграда не беше открито нищо съществено и Нокс стигна до заключението, че неговата поява там едва ли ще промени нещата.

Обърна се и насочи поглед към залива. Пред ФБР Стоун беше споменал, че взривилият къщата може да е скочил от скалата, която се виждаше в дъното на имота. Приближи се към нея и предпазливо надникна надолу. Висок и опасен скок, който обаче едва ли би затруднил човек с уменията на Оливър Стоун/Джон Кар.

Окей, хвърля пушката във водата и скача след нея. Но къде отива след това?

Дори за миг не допусна, че Кар се е самоубил. Човек не планира прецизно убийство, за да свърши със себе си от ръба на някоя скала. Беше сигурен, че е оцелял.

Преметнал сака си през рамо, Нокс тръгна по ръба на скалите, следвайки вероятния воден маршрут на Стоун. После мина през шубраци и поляни, без да губи от поглед бреговата линия. Най-накрая съзря малък плаж, който се разкри далеч под краката му. Стоун беше застрелял Грей преди седем сутринта, по време на прилива, който наблюдаваше в момента. Огледа скалите и веднага откри едва забележими стъпала в процепа между тях, които водеха до върха на канарата. Тръгна по пътеката, започваща оттам, и половин час по-късно стигна до някакви бараки.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Нокс огледа ниския закръглен мъж с омазан комбинезон и плетена шапка, който стоеше до стар трактор със свалено колело.

Отиде при него, показа служебната си карта и каза:

— Агент Нокс, идвам от имението на Картър Грей.

— Браво на теб — рече мъжът. — На мен ми викат Лерой, така се казвам. Грей значи… Онзи голям шеф, дето го гръмнаха, а?

— Точно така. Предполагам, че някой вече е разговарял с вас.

— Да. Но аз обясних, че не знам нищо.

— Сам ли живеете тук?

— Аха, вече четири години. Тогава се спомина моята скъпа Лоти.