Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Съчувствам ви. Никой ли не ви помага? Между другото, с какво се занимавате?

— С всичко, което може да ми донесе малко пари. Имах си един помощник, ама той си отиде.

— Кога?

— В деня, в който гръмнаха големия шеф.

Забелязал потрепването на Нокс, Лерой вдигна ръка и каза:

— Не се вълнувай, той беше тук, когато дойдоха агентите на ФБР. Можеш да ги попиташ. Стар, сакат, с лошо зрение. Не говори, а само сумти.

— Висок, нисък? Слаб, дебел?

— Кльощав. Не мога да кажа колко висок заради куция му крак. Е, доста по-висок от мене. С голяма брада и дебели стъкла на очилата.

— Защо си тръгна?

— Знам ли? Помагаше ми близо четири месеца, после просто си тръгна. Не е подписвал дългосрочен договор за един милион долара.

Лерой се изсмя и изстреля тлъста храчка в краката си.

— В някоя от тези сгради ли е живял? — огледа се Нокс.

Лерой кимна и посочи бараката край пътечката.

— Може ли да погледна?

— За коя служба работиш?

— За федерална.

— Знам това. Питам за коя по-точно.

Нокс тикна под носа му картата, предназначена за „обществеността“.

— Ето за тази .

— Е, в такъв случай давай — отстъпи крачка назад Лерой.

Това бе една от привилегиите, свързани с работата на Нокс. Не че имаше кой знае колко други.

Претърсването на бараката му донесе само един, но доста многозначителен резултат: във вътрешността й липсваха каквито и да било следи. Той установи това с портативния комплект за снемане на отпечатъци, който предвидливо носеше в джоба на якето си. Без съмнение беше на прав път, тъй като не беше чувал куците и полуслепи неми хора старателно да изтриват следите от присъствието си някъде, където и да било.

Излезе навън и се приближи до Лерой, който се въртеше около трактора си.

— Утре тук ще дойде един художник, на когото да разкажете с подробности как е изглеждал помощникът ви, за да му нарисува портрет.

— Ще направя каквото мога.

— Сигурен съм в това.

Вечерята на Аби беше много вкусна — пържено месо и различни сосове. Стоун й помогна да я сервира. Бяха само двамата. Той взе душ в банята на горния етаж, която можеше да бъде снимана за списание. Явно мината се беше изръсила много яко.

— Значи обичаш Шекспир — каза той.

— Още в гимназията изчетох всичките му пиеси. Но по онова време не ги свързвах с нищо реално.

— А сега?

— Може би. В тях има всичко, което може да ти поднесе животът, особено злощастията. Но вече преживях твърде много, за да се изумявам от литературата.

По средата на вечерята се появи Дани, който огледа масата с ленена покривка и красив сервиз, а след това излезе безмълвно. Вратата се затръшна шумно.

Стоун я гледа известно време, после се извърна към Аби и каза:

— Май ти създава грижи.

— И така може да се каже. Ти имаш ли деца?

— Имах дъщеря. Но вече не е между живите.

— Много съжалявам. Дани вече похаби седем от деветте си живота, а аз непрекъснато имам чувството, че и моят си отива заради него.

— Била си против заминаването му, нали? Спомена, че много си плакала.

— Какво друго може да прави една майка, когато единственото й дете я напуска?

— Значи се радваш, че отново е тук.

— Прибързано ще е да се радвам. Вероятно не след дълго пак ще замине. Макар все да си повтарям, че не бива да се съсипвам отново.

— Правил ли го е и преди?

— Не, досега само говореше. Постепенно повярвах, че едва ли някога ще замине, но после изведнъж… — Гласът й потрепна.

— Имаше ли конкретна причина да си тръгне?

— Трудно е да се каже какво движи решенията на Дани. Той просто е инат, като баща си.

— Каза ми, че баща му е загинал в мината.

Вместо да отговори, Аби лапна последното късче месо в чинията си.

— Вярно е — каза след известно време тя. — Изгубил си детето си. А съпругата ти?

— Тя също почина. Преди много време.

— И как живееш от тогава насам?

— Бутам я някак си. Не се задържам дълго на едно място.

— Напуснал си армията веднага след Виетнам, така ли?

— Не, поостанах още известно време. Нищо особено.

— Чичо Сам не ти ли отпусна пенсия?

— Не се задържах достатъчно дълго.

Разговорът замря. Малко по-късно Стоун стана да си върви, отклонявайки предложението й да го закара до града. В тази къща властваше тъгата въпреки лукса и сполучливите дизайнерски решения. Причината беше проста: източникът на това богатство беше смъртта.

— Предполагам, че няма да се задържиш дълго — рече тя, застанала в рамката на вратата.