Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Наистина не би могла — кимна Анабел. — Но беше започнала да ми разказваш за кашоните…

— Тук имаме сериозен проблем с дрогата. Много хора са готови на всичко, за да получат дозата си.

— Това ли съдържат липсващите кашони? Дрога?

Ако Оливър се е натъкнал на наркоканал, най-вероятно вече е мъртъв. А ако не е, всеки момент могат да го убият.

— Хапчета, които се дават само срещу рецепта. Носят страшно много пари.

— Но как се разпространяват? Искам да кажа, къде отиват, след като напуснат кашоните?

Шърли запали поредната цигара и я погледна в очите.

— Виж какво, момиче, сред тукашните миньори има доста наркомани, които всяка сутрин се редят на опашка пред метадоновата клиника, за да си получат дозата. А после бързат за първа смяна, която започва в седем.

— Добре, това е ясно. Но как се връзва то с другото?

— Тези хора тръгват някъде около два през нощта. Виждала съм ги с очите си. Пътуването им отнема по-малко от час, толкова е и връщането. А получаването на метадона става за една минута. Ако някой ги попита защо отиват толкова рано, отговорът е, че не могат да спят и са излезли да подишат въздух. Но аз прекрасно знам, че не е така. Тези хора товарят кашоните и ги пренасят до предварително определени места.

— Но откъде ги товарят?

По всяка вероятност Оливър бе открил отговора на този въпрос и бе тръгнал натам.

Шърли стана и се запрепъва към колата си.

— Къде отиваш? — извика след нея Анабел.

— Махам се! Напускам проклетия Дивайн. Отдавна трябваше да го направя.

Анабел изтича и я хвана за рамото.

— Моля те, Шърли! Помогни ми да открия баща ми!

— Вече ти казах прекалено много. Пиянска му работа.

— Не можеш ли поне да ме насочиш?

Шърли се поколеба, погледна към останките от караваната и кимна.

— Добре. Но трябва да си напънеш мозъка.

— Обещавам.

— Къде превръщат човека в магаре?

— Какво? — смаяно я погледна Анабел.

— Казах ти да си напънеш мозъка — пиянски се изкикоти жената. — Няма друг начин, ако искаш да откриеш баща си.

След тези думи отвори вратата и тежко се тръшна зад кормилото.

— Можеш ли да караш в това състояние? — притеснено попита Анабел.

— Шофирам от тринайсетгодишна, скъпа — отвърна през сваленото стъкло Шърли и включи на скорост.

Анабел хукна към микробуса, който чакаше встрани от пътя, скрит зад някакви храсти. Но когато стигна там, се оказа, че в него има не двама, а четирима души. Новопристигналите имаха пистолети.

Вечерята се появи на два метални подноса точно в шест и половина. Те ги издърпаха от процепа и започнаха да се хранят.

Нокс мълчаливо кимна към морковите. Секунда по-късно зеленчукът се озова в тоалетната чиния и изчезна, отнесен от силната водна струя.

Стоун се опитваше да накъса парчето месо в чинията си. Една доста трудна задача, тъй като разполагаше само с умишлено затъпена вилица. На дъното се бялна нещо. Побутна с лакът Нокс и внимателно разгърна листчето. Нокс нетърпеливо се надвеси над рамото му.

Аз съм надзирателят, който придружаваше медицинската сестра. С Джош Кумс бяхме приятели. Утре в карето. Ще правите каквото правя аз. Изхвърлете това листче в тоалетната.

Спогледаха се. Нокс взе бележката, прочете я още веднъж и я пусна в канализацията на затвора, където щеше да прави компания на инжектираните с дрога моркови.

— Какво мислиш? — прошепна той, отново надвесил се над чинията. Два чифта стъпала започнаха ритмично да почукват по пода.

— Забелязах как ме поглежда от вратата и кима. Нямах никаква представа какво иска да каже, но бях обнадежден.

— Ще правим каквото прави той, така ли?

— Нямаме друг избор. А той трябва да се прикрива.

Двайсет минути по-късно вратата се разтресе от силен удар.

— Подносите! — излая груб мъжки глас.

Мушнаха подносите в процепа и седнаха на нара.

— А защо изобщо ни държат живи? — тихо попита Нокс. — Може би не знаят, че никой няма да дойде да ме търси.

— Предупреждават ги за всяко предстоящо посещение. Ако някой прояви интерес към нас, най-вероятно ще ни ликвидират или ще ни скрият някъде. Тук такива места колкото щеш.

— Но защо все още не са ни убили? Не че се радвам, задето не са — добави Нокс.

Стоун си спомни за пълната със змии изоставена мина. Сега вече знаеше, че е дело на Тайри.

— Убиването е бърза работа. Миг на болка, и те няма. Край на кошмарите. Но това явно не е по вкуса на Хауард Тайри. Той иска да контролира всяка секунда от живота ни. Сигурен съм, че в един момент ще ни ликвидира. Но първо ще ни вади душите по всякакъв начин.