Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

В следващия миг микробусът изрева и с пълна газ се понесе през храстите, обсипан от куршуми. Алекс блъсна Анабел на пода и клекна до нея.

Рубън дръпна встрани стъклото и отвърна на огъня, а Алекс и Хари Фин сториха същото от другата страна.

Кейлъб изскочи на асфалта и натисна педала докрай.

— Скапаната консерва не може да вдигне повече от сто и двайсет! — избоботи той. — Следващия път се погрижете за някой по-истински автомобил, ако ще се надбягваме! Няма как да направя салца без домати, мамка му!

Алекс и Хари Фин се спогледаха недоумяващо и извърнаха очи към Анабел.

— Дълга история — въздъхна тя.

През следващите пет минути микробусът вземаше завоите почти на две колела и минаваше на сантиметри от ръба на дълбоки пропасти. На няколко пъти задницата му буквално увисваше във въздуха. После Кейлъб най-сетне намали.

— Вече две минути зад нас няма светлини — обяви той. — А сега някъде?

— Карай към фермата — каза Анабел. — Но без да ни убиваш, ако обичаш!

Направиха широк кръг и прекосиха центъра на Дивайн. Малко след като напуснаха града, съзряха насреща си включени червени буркани. На банкета бяха спрели полицейска кола и пожарна, плюс още няколко автомобила. Между тях сновяха хора. Дебел пожарникарски маркуч чезнеше надолу по стръмния склон.

— Спри, Кейлъб — викна Анабел. — Това е шерифът Тайри.

Кейлъб се подчини. Анабел изскочи навън и изтича при Тайри, който стоеше с ръце в джобовете и мрачно съзерцаваше върховете на ботушите си.

— Какво се е случило, шерифе?

Тайри вдигна глава и се намръщи.

— А ти какво търсиш тук посред нощ?

— Продължавам да издирвам баща си — отвърна Анабел и надникна в пропастта. Долу димяха останките на някаква кола, край която обикаляха хора. После очите й се насочиха към изровения банкет. — Катастрофа?

— Шърли Кумс — кимна шерифът и мрачно добави: Или по-скоро това, което е останало от нея.

Анабел хлъцна от изненада.

— Какво? — изгледа я шерифът.

— Преди по-малко от час разговарях с нея.

— Къде?

— На мястото, където беше караваната на сина й.

— Какво си търсила там?

— Просто минавах и чух плач. Направих опит да я успокоя.

— Беше ли пила?

— Да — кимна след моментно колебание Анабел.

— Ето защо глупачката е излетяла от пътя!

Анабел бавно се огледа. На няколко педи от изровения банкет блестеше сивкаво парче метал, осветено от фаровете. Тя се насочи натам и се наведе да го вдигне.

— Не го пипай! — заповяда Тайри.

Тя се изправи.

— Колата на Шърли е червена!

Тайри я хвана за ръка и я повлече през платното, без да обръща внимание на любопитните погледи.

— Какво става тук, шерифе? — възкликна тя. — Това не е инцидент! Някой я е блъснал!

— Знам, но не искам да го разтръбяваме.

— Защо?

— Защото така трябва! Я ми кажи за какво си говорихте с Шърли? Явно е нещо, заради което са я убили!

Анабел нервно облиза устни. В главата й се появи предупреждението на Шърли да не вярва на никого в този град.

— Длъжен съм да стигна до дъното на всичко това! — отсече Тайри. — Мой дълг е да поддържам реда и спокойствието в този град!

Анабел се довери на инстинкта си.

— Ела с мен — каза тя, поведе го към микробуса и рязко отвори страничната врата. Представи му приятелите си един по един и решително добави: — Имаш ли време да ни изслушаш, шерифе? Историята е дълга и доста заплетена.

— В такъв случай е по-добре да поговорим в моята канцелария — отвърна Тайри. — Тук има прекалено много любопитни уши.

Час по-късно шерифът застана на прозореца на канцеларията си, потърка брадичка и отправи мрачен поглед навън.

— Значи не ти е никакъв баща, а агент, който е работил под прикритие за правителството от години? — озадачено промърмори той. — И всички вие сте федерални агенти, изпратени да го спасят?

— Точно така — кимна Анабел. Разбира се, не беше споменала нищо за мисията на Джо Нокс и убийствата на Грей и Симпсън, но въпреки това разкри голяма част от истината, което беше нов метод за нея.

— Защо трябва да ти вярвам? — втренчи се в лицето й шерифът. — Веднъж вече ме излъга! Дали от Вашингтон ще потвърдят това, ако реша да звънна в оперативното бюро на ФБР?

Алекс стана и му подаде документите си.

— Аз не съм от ФБР. Екипът ни е съставен от различни служби. Ако желаете, можете да позвъните в моята централа и да проверите самоличността ми. Готови сме да ви изчакаме, но ако ще правите нещо подобно, побързайте. Трябва да открием този човек час по-скоро!