Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

С облекчение отбеляза, че нещата се получават. Пот, разкривени физиономии, размяна на нервни погледи. Най-вече от страна на онзи с нашивката и на едноокия Менсън. Последният беше готов да се напикае и да намокри гестаповските им ботуши.

Миг по-късно Стоун отново подскочи, разтърсен от електрическия ток. Когато Тайри отмести пръст от бутона, времето за възстановяване продължи малко по-дълго. Устата му жадно поемаше глътки въздух, мускулите му конвулсивно се свиваха и разпускаха.

— Защо не използваш детектор на лъжата? — каза на пресекулки той. — Сигурен съм, че разполагаш с такъв, защото виждам, че ти и твоите момчета много си падате по електронните изобретения. Вече разбрах, че обичаш да причиняваш болка, но в случая не получаваш това, което искаш. Моят съвет е да внимаваш, директоре. Задай ми въпроса си отново. Кой съм аз? Направи го, преди да си ме развързал, и ще чуеш истината. Лично на мен изобщо не ми пука, защото зная, че никога няма да ме открият тук. Въпреки че ме издирват шестнайсет разузнавателни централи плюс Министерството на вътрешната сигурност, които разполагат с хиляди отлично подготвени агенти и общ бюджет от над сто милиарда долара.

В погледа на директора най-после се появи очакваното пламъче. Пръстите му опипаха кутията, но не натиснаха нито един бутон. Очите му избягваха погледа на Стоун.

По-късно вечерта, след като сърцата им престанаха да блъскат до пръсване, двамата бяха подложени на тест с детектора на лъжата. Въпросите получиха своите отговори, резултатите бяха анализирани. Лъкатушещите чертички на полиграфа очертаха картина, която очевидно не беше приятна за Тайри. Той заповяда да ги върнат в килията, без нито веднъж да погледне към Стоун.

Е, тази вечер беше негов ред да се поти.

Лежаха неподвижно, заковали очи в тавана. Докато се възстановяваха от електрошоковете, и двамата си представяха как стягат пръсти около шията на един омразен тип на име Хауард Тайри и животът му бавно изтича между тях.

— Идеята ти беше умна, Оливър — обади се най-сетне Нокс. — Най-много ми хареса как онзи звяр изпълни твоята заповед да прибегне до детектора на лъжата. Нали забеляза физиономиите на надзирателите, когато им хвърли истината в очите?

— Да.

— Какво според теб ще направят сега?

— Ще се ослушват да видят какво ще стане. А това ни дава едно нещо, от което безкрайно много се нуждаем.

— Време.

— Точно така, време — кимна Стоун.

Зад вратата се разнесе някакъв шум и те моментално се стегнаха в очакване на нови изпитания. Но през процепа се плъзна само бяло листче хартия, което безшумно кацна на пода. Нокс го грабна и го подаде на Стоун.

Следващото хранене. Внимавайте с Менсън.

Стоун вдигна глава и срещна погледа на Нокс.

— Дали мислиш това, което мисля и аз? — тихо попита той.

— Напълно — кимна агентът. — Но могат да ни убият или поне да унищожат шанса ни с този надзирател.

— Няма, стига да действаме бързо.

— Хари, какво правиш тук?! — смаяно попита Анабел, местейки очи от Хари Фин към Алекс Форд, които се бяха напъхали в задната част на микробуса.

— Научих от Алекс, че имате нужда от помощ.

Когато нещата опират до бойни умения и бърза мисъл, Хари Фин струваше поне колкото петима обикновени мъже, въпреки че не притежаваше опита на Оливър Стоун.

— Какво научи от пияната Шърли? — попита Рубън.

— Много неща — отвърна Анабел и набързо запозна новопристигналите със състоянието на нещата, завършвайки със загадъчните думи на Шърли.

— Къде превръщат човека в магаре? — вдигна вежди Алекс. — Що за гатанка е това?

— Никаква гатанка, нещата са абсолютно ясни — отсече Кейлъб от мястото си зад кормилото. Останалите протегнаха шии към него. — Кросното е тъкач, обикновен човек, когото Пък превръща в магаре.

В очите на приятелите му се появи дълбоко недоумение.

— Какви са тези библиотекарски загадки? — избоботи Рубън.

— Никакви загадки. Явно алкохоличката Шърли е доста начетена жена и има предвид сцена от шекспировата пиеса „Сън в лятна нощ“.

— Ферма в лятна нощ! Имението на Аби Райкър! — възкликна Анабел.

— Да отидем да проверим — започна Алекс, но Хари Фин вдигна ръка. Всички замълчаха и се ослушаха.

— Навън има някой! — напрегнато прошепна Кейлъб.

Хари и Алекс измъкнаха пистолетите си. Резервното оръжие на Алекс премина в ръцете на Рубън, който зае позиция до единия от широките прозорци.

— Кейлъб, ще можеш ли да караш?