Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Шърли отново се разрида и Анабел я прегърна през раменете.

— Убедена съм, че татко е искал да ви помогне — прошепна тя.

Шърли избърса сълзите си и няколко пъти дълбоко вдиша и издиша.

— Вече знам това — кимна тя. — Той се оказа прав. Сигурна съм, че Уили беше убит.

— А имате ли представа кой го е извършил?

— Донякъде — кимна Шърли и устните й потрепнаха.

— Ще ми кажете ли?

— Защо?

— Защото убийците на Уили знаят, че баща ми се е опитвал да му помогне, и вероятно ще поискат да премахнат и него, Шърли.

— Има логика — кимна жената и отчаяно се хвана за главата. — Ох, не знам. Вече в нищо не съм сигурна…

— Доверете ми се. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.

— За бога, момиче! — проплака Шърли и се вкопчи в ръката й. — Знаеш ли колко отдавна не вярвам на никого в този проклет град?!

— Довери ми се, и аз обещавам да ти помогна.

Шърли погледна към останките на караваната и започна:

— Смъртта на баща ми при срутването в онази мина ни съсипа. Вярно е, че хората умират, но нали близките им трябва да се сбогуват с тях, да ги погребат достойно? В нашия случай не стана така. Знаеш ли какво получихме? Едно съболезнователно писмо, сигурно написано от някой адвокат на компанията. В него нямаше нито дума за поемане на отговорност и обезщетение. Аз работя в съда и имам представа от тези неща.

— Това наистина е ужасно — възмути се Анабел и стисна ръката на Шърли.

— Минната компания не направи нищо и хората от другите смени започнаха да копаят успореден тунел с надеждата да стигнат до затрупаните си колеги. Работеха денонощно, вземайки назаем машини и инструменти откъдето могат. Тогава още нямаше интернет, а повечето хора нямаха дори и телевизори. Никакви камери и репортери като ония, които отразяват влизането в съда на поредната пияна кинозвезда. Никой не знаеше какво става. Майка ми и останалите жени организираха нещо като полева кухня за мъжете, които копаеха. А те копаеха здраво. Успоредната шахта беше почти готова и вече щяха да правят проход към срутената галерия. Но тогава там стана експлозия, вероятно от метан. Половината планина се срути върху татко и останалите. Всичко свърши. Нямаше смисъл да се рискува, защото до един бяха мъртви. Никой не може да оцелее при такава експлозия. По-късно мината беше запечатана и върху нея построиха проклетия затвор. Той стана надгробният камък на баща ми.

По-късно, когато съпругът ми Джош започна работа там, аз никак не бях щастлива. Но това бяха възможностите за работа — или в мината, или в затвора. Не ми харесваше, че и той трябва да копае въглища там, където загина татко. По-добре затворът. Той искаше да уреди и Уили за надзирател, но момчето избра мината. Преди да загине, Джош много го увещаваше да напусне.

— Каза, че е било инцидент — внимателно подхвърли Анабел.

— Нищо подобно — мрачно поклати глава жената и посочи останките от караваната. — Беше инцидент точно колкото това тук.

— Значи съпругът ти е бил убит? Но от кого? Защо?

Оцъклените очи на Шърли се заковаха в лицето й.

— Не би трябвало да ти разказвам всичко това. На никого не би трябвало да го разказвам. То ме измъчва години наред и никога няма да ме пусне.

— Искам да ти помогна, нищо повече. И да открия баща си. Загубила си син и съпруг, Шърли. Истината трябва да излезе наяве.

Хайде, кажи ми!

— Права си. Усещам го със сърцето си.

— Значи трябва да ми кажеш.

— Уморена съм — въздъхна Шърли. — Няма смисъл.

— Моля те!

Зачервените очи на жената се извърнаха към тъмната нощ и най-после започнаха да се фокусират.

— В съда постоянно пристигат кашони, но бройката им никога не отговаря на това, което е описано в товарителницата — тихо започна тя.

— Как така?

— Ами така. В описа пише петдесет кашона, но те са примерно трийсет.

— Знаеш ли по каква причина?

— Не искам да си имам неприятности.

— Аз не съм от полицията, Шърли. Единственото, което искам, е да открия баща си.

— Цял живот съм живяла бедно. Но ти виждаш как се развива градът. Всички са доволни. Защо и аз да не получа своята част?

— Права си. Така е по-справедливо.

— Разбира се. Едно време мечтаех да уча в колеж. Брат ми го изпратиха, но не и мен. Нямахме пари.

— Разбирам — търпеливо рече Анабел.

Шърли отново надигна бутилката, вече забравила за присъствието й.

— Откъде можех да знам, че Джош ще бъде убит по време на онзи лов? — промърмори сякаш на себе си тя. — Рори се обади и каза да му приготвя нещата. И аз го направих. Откъде можех да знам?