Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Дони лапна драже дъвка и усилено го замачка с малкото зъби, които му бяха останали.

— Свиждания, телефонни разговори с близките, адвокати?

— Свижданията тук трябва да се изработят — ухили се дребосъкът. — Максимум два пъти на месец. Но и при най-малкото нарушение ти ги отнемат. Ще ти кажа нещо, което със сигурност не знаеш: през последните пет години никой в този затвор не е имал свиждане. Да не говорим за мен. Не че навън ме чака опашка, но все пак… А телефонните разговори трябва да са за сметка на другата страна. Което в моя случай означава, че проклетата ми майка никога няма да се съгласи. Тук адвокати не идват вероятно защото никое от момчетата няма право на обжалване. Забравени сме от света, защото вече не сме хора. Ние сме на Скалата на смъртта, и толкоз. Обречени да умрем тук. Това е положението. Най-добре е да се примирите.

Стоун бавно се огледа.

— Тези хора ми се виждат доста умърлушени — рече той и се взря в Дони. — Всъщност прекалено умърлушени.

— Забеляза го, а? — усмихна се Дони и направи крачка към него. — На повечето това не им прави впечатление.

— Какви наркотици им дават?

— Не знам, ама са доста силни.

— С храната ли?

Дони кимна.

— Кога?

— Там е работата, че никой не знае. Може би на обяд, може би на вечеря.

— А ти как успяваш да се опазиш? Изглеждаш ми доста съобразителен.

— Мога да споделя малката си тайна, но какво ще получа в замяна? — проблеснаха очите на Дони. — На това му се вика въпрос за един милион долара!

Стоун понечи да каже нещо, но Нокс го изпревари.

— Ако я споделиш, ще те измъкнем оттук — обеща той.

— Да бе. Нали първо трябва вие да се измъкнете.

— Аз съм федерален агент, Дони. Натоварен съм с тайната мисия да разкрия корупцията в затворите. Мислиш ли, че тук има корупция?

— Че как да няма! — възкликна дребосъкът. — Но я ми кажи защо един федерален агент ще си прави труда да измъква човек като мен?

— Защото федералните агенти разполагат с широки пълномощия, Дони. Ако ти ми помогнеш, чичо Сам ще помогне на теб.

— И бездруго няма какво да губиш — добави Стоун.

— Добре — кимна след кратък размисъл Дони. — Сигурно не си федерално ченге, но какво ми пука, по дяволите. — Огледа се, понижи глас и добави: — Не яжте шибаните моркови, под никаква форма. Изсипвайте ги в кенефа и гледайте тъпо ония копелета с палките.

Един от надзирателите тръгна към тях и Дони побърза да се отдалечи.

— Е, все пак се сдобихме с някаква информация прошепна Нокс. — Нищо особено, с изключение на морковите.

Зави сирена и затворниците тръгнаха да се прибират.

— Според мен единственият начин да… — започна Стоун, но в същия миг екна оглушителен изстрел. Куршумът се заби на сантиметри от краката му, оронвайки ситни късчета бетон. Двамата се свиха и замръзнаха на място. Вторият изстрел изрови бетона още по-близо до тях. Това със сигурност не бяха гумени куршуми.

— Горе ръцете! — заповяда през рупор един от мъжете на вишката. Стрелецът до него хвана челото на Стоун в кръстчето на мерника.

Двамата вдигнаха ръце едновременно, без да обръщат внимание на кръвта, която се процеждаше през пробитите им крачоли.

— Какво по дяволите… — започна Нокс.

— Не се придвижвате достатъчно бързо, момчета — подвикна зад гърба им Дони.

— А какво стана с гумения куршум, предназначен за първо провинение? — изръмжа Нокс, докато тичаше към вратата.

— Явно правилото не важи за нас — задъхано рече Стоун. — Трябва да го имаме предвид.

— Аха! — изсумтя Нокс.

По-късно в килията им се появи медицинска сестра. Посещението й беше предшествано от поредното събличане до голо и белезници.

През отворената врата се виждаше камерата, монтирана в коридора. Позицията й беше подбрана така, че да хваща само гърбовете на нахлулите в килията пазачи, но не и тяхната жертва.

Никой не може да види нищо, рече си Стоун.

Докато надзирателите си разменяха иронични забележки, сестрата почисти и превърза раните по краката им.

Стоун и Нокс не обелиха нито дума.

Когато процедурата приключи, Стоун все пак вдигна глава и рече:

— Благодаря ви, госпожо.

В следващия миг получи силен удар в зъбите от увитата в кърпа палка.

— Нямаш право да разговаряш с жената, задник — изкрещя едноокият Менсън, надвесил се над окървавеното му лице.

Сестрата дари с усмивка защитника си и тръгна към вратата.

Нокс изчака отдалечаването на групата, помогна му да се изправи и прошепна: