Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Така е, госпожо.

— Съпругът ми също загина при нещастен случай — бързо добави жената. — А баща ми беше затрупан в мината.

— Какъв ужас, господи!

— Такъв е животът, ужас след ужас — саркастично отбеляза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Идвам с надеждата да ми кажете нещо повече за баща ми.

— Не го познавам! — бързо отсече Шърли.

Анабел я наблюдаваше внимателно, макар и дискретно.

Това беше лъжа.

Извърна очи към купчината кашони.

— Имам доста работа — проследи погледа й Шърли.

— О, сигурна съм. Много се безпокоя за татко.

— Някой спомена, че е напуснал града.

— Кой?

— Не помня. Май го чух в ресторанта „При Рита“.

— Вие близка ли сте с Аби Райкър?

В същия момент вратата се отвори и в стаята се появи съдия Мозли. Беше облечен в костюм, а в ръцете си стискаше шапка.

— Шърли, аз отивам в… — Зърна Анабел и се усмихна приветливо.

— Кой ни е дошъл на гости?

Анабел му протегна ръка и усети как пръстите му я задържат малко по-дълго от необходимото. После се представи и обясни защо е тук.

— О, Бен е много интересен човек — кимна Мозли. — Съжалявам, че не го опознах по-отблизо. Надявам се, че ще го откриете. Извинете, но сега трябва да вървя…

— В затвора ли отивате, господин съдия? — попита Шърли.

— Да — кимна той и поясни на Анабел: — Ходя там веднъж в седмицата, за да изглаждам споровете между управата и затворниците. За съжаление те са доста чести.

— Разбирам.

— Рехабилитацията е ключът към проблема — добави съдията. — Голяма част от обитателите на „Блу Спрус“ никога няма да излязат на свобода, но и те са хора и заслужават някакво уважение и зачитане.

— Така мислеше и Джош — промърмори Шърли, изчерви се и побърза да обясни на Анабел: — Съпругът ми. Загина при… инцидент по време на лов. Той беше на мнение, че независимо дали са затворници, или не, хората трябва да бъдат уважавани.

— Точно така — кимна Мозли. — Няма да скрия, че Хауард Тайри не е привърженик на тази теза, но все някой трябва да му я внуши. Надявам се, че седмичните ми посещения там поне мъничко допринасят за нейното възприемане.

— Хауард Тайри ли? — остро попита Анабел.

— Братът на шерифа, директор на Скалата на смъртта — поясни Шърли.

— Официалното име на затвора е „Блу Спрус“, но местните хора предпочитат да го наричат така — добави с усмивка Мозли.

— Наричат го Скалата на смъртта, защото няколко души бяха затрупани в мината, която беше на негово място — каза рязко Шърли. — Те така и не бяха открити. Мината я запечатаха, а отгоре й построиха проклетия затвор. Един от тези хора беше баща ми.

От очите й потекоха сълзи и размазаха грима й. Анабел и Мозли деликатно извърнаха глави.

— Миньорската професия е много опасна — промълви най-сетне съдията.

— Разбирам, че наистина е така — кимна Анабел.

— Е, време е да тръгвам. Приятен ден, дами.

Анабел го изчака да излезе и също се надигна.

— Май ще е най-добре да ви оставя да работите.

— Съжалявам, че не можах да ви бъда полезна — отвърна малко рязко Шърли.

Напротив, мила. Ти вече ми помогна.

Стоун и Нокс останаха в карцера шест часа и през цялото време спаха. Надзирателите, които дойдоха да ги придружат до килията, бяха разочаровани, че изтезанията не са ги сломили.

После отново ги облякоха в оранжевите комбинезони. И двамата бяха твърдо решени да изтърпят униженията и подигравките, но това никак не беше лесно. Нокс здраво стискаше зъби, а Стоун гледаше в пространството, без да мига, повтаряйки си, че шансът може да се появи само ако има търпение.

Час по-късно отново бяха съблечени и претърсени. След това им сложиха белезници и ги поведоха към столовата.

Стоун седна на една свободна маса редом с Нокс. Коремът му къркореше. Очите му бавно обходиха огромното помещение. В него имаше приблизително петстотин затворници, три четвърти от които чернокожи. Надзирателите бяха до един бели.

Оглеждаха ги — някои с любопитство, други с безразличие, а трети с открита враждебност.

Малцина разговаряха помежду си. Повечето бяха свели глави над чиниите си. Нокс погледна храната, която се появи пред него, изчака дежурният по столова да се отдалечи и тихо подхвърли:

— Дали ще ни поднесат по чаша хубаво каберне с тази помия?

— Така те искам, Нокс. Хуморът винаги помага. Я ми кажи какво виждаш тук?

— Жалки нещастници като нас. С тази разлика, че ние не сме извършили престъпление. Поправка: аз не съм извършил престъпление.