Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Накрая Нокс се облегна на стената, опипа с пръст един от разклатените си зъби и погледна към Стоун.

— Къде, по дяволите, отидоха стандартните процедури?

— Май не са особено популярни напоследък — промърмори Стоун, опипвайки една буца, оформила се в долната част на гърба му.

— Изненадан съм, че ни затвориха заедно. Очаквах да ни разделят.

— Явно не им пука за какво ще си говорим.

— Защото никога няма да излезем оттук?

— На практика ние не съществуваме. Могат да правят с нас каквото си поискат. Онзи тип уби човек пред очите ни, което означава, че няма страх от свидетелските ни показания. Мислиш ли, че тази килия се подслушва?

— Съмнявам се, но човек никога не знае.

Стоун се примъкна по-наблизо и зашепна в ухото му, пляскайки с длан по стената, с цел да заглуши евентуалното подслушвателно устройство.

— Има ли някакъв шанс твоите да те потърсят?

— Винаги има шанс — каза Нокс и се включи в пляскането. — В момента можем да се надяваме само на него. Но дори и да проявят желание, ще им се наложи да търсят на много места. А както ти правилно отбеляза, ние вече не съществуваме.

— Могат да ни убият по всяко време. Невидими в живота, без следи след смъртта. Кой те прати да ме издирваш?

— При създалите се обстоятелства би било глупаво да отвърна, че е секретна информация. Задачата ми възложи Маклин Хейс.

По лицето на Стоун пробяга лека усмивка.

— Така и предполагах.

— Служил си под негово командване, нали?

— И така може да се каже.

— А ти как би го нарекъл?

— Не служих, а оцелях под неговото командване.

— Не си първият, който го казва — рече Нокс.

— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.

— Заслужил си онзи медал. Защо не го получи?

— Откъде си разбрал? — изненадано го погледна Стоун.

— Поразрових се малко. Проявил си голям героизъм.

— Всеки боец от взвода би направил същото за мен.

— Това са празни приказки и ти отлично го знаеш. И аз съм бил там. Бойците са различни. Защо не получи медала? От документите, които прегледах, става ясно, че предложението за награждаването ти е спряло при Хейс.

— Не съм мислил много за това през годините — сви рамене Стоун.

— Направил си нещо, което го е ядосало, а?

— Дори да е така, вече няма значение.

— Разкажи ми.

— Не. Нищо няма да ти разкажа.

— Добре, преминаваме на следващата тема. Със сигурност знам, че ти си убил Грей и Симпсън.

— Браво на теб.

— Това признание ли е?

Стоун увеличи темпото на потупването.

— В момента трябва да мислим как да се измъкнем оттук — каза той. — Иначе няма да има никакво значение какво съм извършил и какво не.

— Окей, слушам те — кимна Нокс.

— Все още мисля по въпроса. Но ти какво ще направиш, ако все пак успеем да избягаме?

— В какъв смисъл?

— Отлично знаеш в какъв смисъл! — проблеснаха гневно очите на Стоун. — Става дума за мен!

— Ако трябва да ти дам незабавен отговор, бих казал, че ще довърша мисията си и ще те предам там, където трябва.

Стоун оцени откровеността на тези думи с леко кимане.

— Ясно. Така поне ще знаем къде сме.

— Разкажи ми за събитията, благодарение на които попаднахме тук.

И Стоун започна.

Половин час по-късно приключи. Двата чифта затворнически обувки продължаваха да потропват по пода.

— По дяволите! — промълви Нокс. — Май наистина си избрал погрешния град! — Попипа една драскотина на главата си и добави: — Между другото, аз говорих с твоите приятели…

— Кои приятели?

— Знаеш кои.

— Добре ли са? — закова очи в лицето му Стоун. — Кажи ми истината!

— Аз не съм им направил нищо. Добре са, доколкото ми е известно.

— Те не знаят нищо и не са направили нищо. Ако успеем да се измъкнем оттук, това трябва да влезе в рапорта ти. Нещата засягат единствено мен.

— Добре — кимна Нокс, приведе се към него и прошепна: — Но въпреки всичко успяха да ме проследят дотук.

— Сигурен ли си? Видя ли ги?

— Не точно, но няма кой друг да бъде. Поне дамата, която се представи за Сюзан, със сигурност е наблизо. Появила се е в едно от местните ресторантчета със сърцераздирателна история.

— Ако е тя, положително я е съчинила от приятелски чувства към мен, Нокс. Няма смисъл да си губиш времето с нея. Ти успя да ме пипнеш, а това е всичко, което Хейс иска от теб.

— Все пак мислиш ли, че ще открият къде се намираме?

— Не съм сигурен — въздъхна Стоун. — Дори аз не мога да повярвам, че се озовахме тук.

Нокс плесна с длан по бетонната стена.