Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— А според теб как провеждат операцията за разпространение на дрога от един строго охраняван затвор?

— Още не знам. Но явно не им пука, че има свидетели. Публиката им е доста затворена.

— Затворниците може и да не знаят нищо. Но надзирателите със сигурност участват в схемата.

— И това не е задължително — замислено промълви Стоун.

— Защо мислиш така?

— Един бивш техен колега е бил убит по време на лов за елени, но аз мисля, че не е било инцидент. Името му е Джо Кумс. Според мен той е надушил какво става тук и е платил с живота си.

— Кумс? Това не е ли фамилията на хората, които са били взривени?

— Точно така. Уили беше сигурен, че Деби Рандолф не се е самоубила. Според мен и майка му има пръст в тази работа. Накарали са я да му подхвърли свръхдоза, а когато работата се е провалила, са решили да го премахнат със самоделна бомба.

— Майка да убие сина си?

— В град като Дивайн е възможно всичко.

Металната врата се разтърси от тежък ритник. Двамата затворници скочиха на крака и бързо се раздалечиха.

— Млъквайте вие там! — изкрещя груб глас.

— Добре, млъкваме — бързо отвърна Нокс.

— Звук да не чувам, негодници!

Изправени до стената, двамата тревожно гледаха към вратата.

— Още една дума, и ще ви скъсаме задниците!

Тишина.

— Добре, изпросихте си го! — изрева миг по-късно гласът. — Приближете се към отвора, обърнете се с гръб и протегнете ръце. Веднага!

Стоун хвърли кос поглед към Нокс, после се приближи към вратата и изпълни заповедта. Белезниците грубо щракнаха около китките му, наранявайки костите. Процедурата беше повторена и за Нокс.

— Марш от вратата! — заповяда гласът.

Двамата покорно се оттеглиха в дъното на килията.

Последвалите събития се развиха светкавично.

Вратата отхвръкна встрани и в килията нахлуха петима мъже с противогази, носещи два огромни щита от дебел плексиглас. Затворниците бяха притиснати до стената и засипани с удари. Напръскаха ги с лютив спрей, електрошоковите палки влязоха в действие. Двамата рухнаха на пода, неспособни да предпазят очите си. Освен че бяха оковани, ръцете им бяха парализирани от силния електрически заряд. Съблякоха дрехите им и ги повлякоха по коридора. Миг по-късно попаднаха под силна водна струя, която, въпреки че немилостиво ги шибаше, все пак облекчи паренето в очите им.

После ги пренесоха в килия с два железни нара, вонящи на урина и изпражнения. Проснаха ги върху тях и ги завързаха с дебели колани. На излизане надзирателите отново използваха електрошоковите палки.

— Защо го правите, по дяволите? — извика Нокс миг преди да бъде скован от високия волтаж.

Надзирател с нашивка на ръкава заби юмрук в зъбите му.

— Неизпълнение на заповед, дядка — изръмжа той. — Това тук е Скалата на смъртта, която няма нищо общо с останалите затвори. Не знам къде сте лежали досега, но при нас предупреждения няма. Никакви шибани предупреждения! Ей сега ще ти изгоря задника до кокал, без да ми мигне окото. По всякакви причини — например, че снощи моята бабичка е отказала да го издуха или защото кучето се е изсрало на килима!

— Аз работя в ЦРУ.

— Да бе, как не. Чувате ли, момчета? Имаме си шпионин. Бас държа, че приятелчето ти е от КГБ.

Пристъпи към съседния нар и заби юмрук в лицето на Стоун.

— Нали си от КГБ, старче? — Облечените му в ръкавица пръсти жестоко стиснаха гениталиите му. — Зададох ти въпрос, дъртако!

Стоун мълчеше и го гледаше, опитвайки се да запомни чертите на лицето му. После го позна. Той беше един от мъжете, които бяха пребили с бухалки Дани, а след това нападнаха и него. Последният от тях — страхливецът, който побягна, но все пак отнесе един удар с бухалка.

— Твоите разбраха ли, че ги заряза на онова шосе? — тихо попита той, след като парализата от електрошока отмина.

Надзирателят се изсмя нервно, размърда се под острия поглед на Стоун и отдръпна ръката си. После се обърна и тръгна към вратата, следван от останалите. Успял да извие глава, Стоун гледаше след него.

— Опитват се бързо да ни пречупят — изпъшка Нокс.

— Е, ще им се наложи доста да поработят.

— Така ли мислиш?

— Да.

Доловил нещо особено в гласа му, Нокс се обърна да го погледне.

— Попадал си във вражески плен, нали?

— За цели шест месеца. И трябва да ти кажа, че този затвор е истински курорт в сравнение с „хуманното“ отношение на виетнамците. Там лежах в една меча бърлога с чаршаф отгоре. Пребиваха ме, когато им хрумне, а методите им за разпит са неописуеми. Да не говорим за храната, която ми хвърляха веднъж на ден и която можеше да се нарече „храна“ само от човек с голямо въображение.