Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Стоун взе пластмасовата лъжица, която беше единственият му прибор.

— Но и друг път си виждал затвор отвътре, нали? — каза той.

— Да, но не като лишен от свобода — отвърна Нокс.

— Какво е различното тук?

Нокс бавно огледа столовата.

— Мисля, че тези хора са твърде кротки за репутацията, която имат.

— Правилно. Пребити, умърлушени и уплашени. Нещо друго?

Нокс насочи вниманието си към близката маса. Тя беше заета от четирима едри чернокожи мъже, които се хранеха, без да поглеждат един към друг.

— Може би и дрогирани — промърмори той, забелязал бавните движения и изцъклените очи на затворниците.

— Мислиш ли, че пикапите с хапчета са били предназначени за това място?

— Не. Тази дрога е за улицата. За големите градове по Източното крайбрежие: Ню Йорк, Филаделфия, Бостън, Вашингтон. Възможно е малка част от нея да се отклонява и за този затвор.

— Насилствено дрогиране на затворници? Това нарушава цял куп закони!

Стоун бързо млъкна, наведе се над чинията и започна да се храни. Усетил какво става, Нокс стори същото. Стъпките спряха зад масата им.

— Как мислиш, Менсън? — подхвърли Хауард Тайри на широкоплещестия надзирател до себе си. — Дали новите затворници се адаптират към вътрешните правила?

Стоун и Нокс гледаха в чиниите си.

Дясното око на Менсън беше скрито зад марля, закрепена с лепенка. Стоун веднага разбра, че именно него беше шибнал с колана си на пътя.

Нещата се развиват все по-добре и по-добре.

— Ще ги вкараме в пътя, сър — изръмжа Менсън. — Може би с цената на известни усилия, но ще ги вкараме.

Здравото му око святкаше злобно, пръстите на ръцете му нервно се свиваха и отпускаха. Погледът му издаваше жажда за мъст. Тикна палката си под брадичката на Стоун и рязко я повдигна.

— За този ще положа специални грижи, сър. Бързо ще научи какви са правилата.

— Браво, така те искам — одобрително кимна Тайри.

Палката се отдръпна по такъв начин, че остави кървава диря върху брадичката на Стоун. Но той не помръдна.

— Обитателите на повечето затвори със строг режим се хранят в килиите си, а на разходка излизат един по един — каза директорът. — Но в „Блу Спрус“ сме по-либерални. — Очите му обиколиха залата, в която цареше мъртва тишина. — Тук ние им позволяваме да се почувстват хора. Да споделят един с друг добрата храна, да завържат приятелства.

Сложи ръка върху рамото на Стоун и го стисна. Той не помръдна, въпреки че ако имаше избор, без колебание би предпочел ухапването на една от гърмящите змии в онази изоставена мина. Тайри бавно разхлаби хватката си.

— Ние проявяваме състрадание и разбиране, убедени, че рано или късно всички влизат в пътя — продължи той. — Но веднага бих добавил, че за някои хора този път е доста труден.

Обграден от своите надзиратели, директорът бавно продължи обиколката си. Всички затворници бяха забили очи в чиниите си, сякаш се любуваха на най-прекрасната храна.

Тези хора са не само дрогирани, но и уплашени до смърт, помисли си Стоун. Знаят, че всеки момент могат да бъдат ликвидирани от този човек и че са напълно безпомощни.

Може да убие и мен. И вероятно ще го направи. Освен ако Менсън или някой от тия изроди не го изпревари.

Избърса кръвта от брадичката си едва след като Менсън и Тайри напуснаха столовата.

След храненето им позволиха трийсетминутна разходка на открито. Изведоха ги на бетонното каре в двора, над което беше опъната мрежа от остри като бръснач метални пластини. В центъра стърчеше самотно баскетболно табло.

Неколцина затворници тичаха в кръг, а един дриблираше с баскетболната топка. Останалите просто стояха и гледаха в краката си. Високо над тях беше охраната, въоръжена с автомати „Калашников“, карабини и снайпери. Стоун се загледа в синята линия, която обикаляше карето.

— Прекосиш ли тази черта, мъртъв си — подхвърли дребен затворник с нервно лице, сиви мустачки и разрошена коса. Очите му гледаха безумно.

— Благодаря за предупреждението — промърмори Нокс. — В подготвителния курс забравиха да споменат за тази черта.

— Това за подготвителния курс ми харесва — дари го с усмивка нервакът. — Много ми харесва. — Очите му зашариха между двамата. — Ще излезете ли някога оттук, момчета?

— Май нямаме големи шансове — отвърна Стоун. — А ти?

— До живот, до живот — пропя дребосъкът. — Три доживотни присъди, които трябва да излежа последователно, а не едновременно. Разликата е огромна, човече.