Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Разбирам — кимна Стоун, внимателно оглеждайки вишките и стрелковите позиции на охраната. Беше впечатлен от изграждането на вътрешния двор, проектиран по наистина съвършен за наблюдение начин. Всеки затворник в карето беше под прицела на неколцина пазачи и не би могъл дори да се изпикае на стената, без да бъде застрелян. Да не говорим за бягство.

— Всички ли са с доживотни присъди като теб? — попита Нокс.

— От единайсет години съм тук, но не съм срещал човек с друга присъда. Всъщност не знам дали са единайсет. До някое време имах календар, но ми свърши стената. Това няма значение, защото старият нещастник Дони никога няма да бъде помилван.

— Какво престъпление си извършил? — попита с видимо отвращение Нокс, но на дребосъка изобщо не му мигна окото.

— Убих три деца — спокойно отвърна той. Сякаш го бяха попитали за рождената му дата. После издуха носа си в шепи и ги изтри в панталоните си.

— А защо си го направил, Дони?

Пръстите на Нокс несъзнателно се свиха в юмруци.

— Защото кучката го поиска. Те й бяха от втория брак, човече. Искаше да гепи застраховката. Или поне тъй каза. Прелъсти ме, разбираш ли? Пусна ми малко задник. А като им видях сметката, бях здравата надрусан. Ще кажеш, че се оправдавам, нали? Не, по дяволите. Аз бях ограбен, човече, тотално ограбен. Къде остана отговорността, мамка му?

— Отговорността ли? — смаяно го погледна Нокс.

— Точно тъй, човече. Адвокатите, съдиите… Кучките, които ти пускат малко задник, за да вършиш гадории. Вече никой не ще да поеме отговорност. Бог да благослови Америка, но е крайно време да я прочистим от фъшкиите.

Нокс скръцна със зъби, помълча известно време, после попита:

— И тя ли получи три смъртни присъди?

— Кучката ли? Нищо подобно! Хвърли цялата вина върху мен. В момента пак е омъжена и най-спокойно си харчи парите от застраховката. А моят задник гние тук. По време на делото ме нарече маниак. А само месец по-рано си пиеше коктейла с мен. Господ ми е свидетел, че казвам истината.

— Май си имал нужда от по-добър адвокат — промърмори Нокс. — Но въпреки това си точно там, където трябва! А сега си намери някое по-далечно кътче в парка!

Последните думи бяха придружени от заплашителна крачка напред.

Стоун сложи ръка на рамото на Дони. Погледът му улови един от пазачите, който наблюдаваше сцената с пръст върху спусъка.

— Колко затвори си обиколил, приятел? — дружелюбно попита той.

— Аз ли? Цял куп. Този ми е четвъртият. — На лицето на Дони изплува горда усмивка. — И е вторият със специален режим!

— Как попадна тук?

— Фраснах един надзирател. Те хич не обичат това, ама нямат нищо против да ни ритат задниците.

— Такъв е животът — престорено въздъхна Нокс.

— Бас държа, че си от хората, които виждат всичко пое топката Стоун. — Нещо тук да ти е направило впечатление?

— Какво, човече? Имаме право да излизаме само един час дневно. Половината за закуска, а другата половина за разходка. Останалите двайсет и три часа съм в килия два на три, която със сигурност ти е позната. Нямам време да забелязвам каквото и да било .

Докато разговаряха, играчът под коша изпусна топката и тя премина отвъд синята линия.

— О, боже! — възкликна Нокс, забелязал как затворникът хуква след нея. — Спри, човече!

Но онзи или не го чу, или не му пукаше. Куршумът го улучи в гърба и той рухна по очи. Стоун и Нокс понечиха да се втурнат към него, но предупредителните изстрели ги спряха.

Двама пазачи изтичаха към падналия затворник и го изправиха на крака. Стоун забеляза, че няма кръв.

— Ако ти е за пръв път, използват шибаните гумени куршуми — обясни полугласно Дони. — Адски болят, но не те убиват. Но ако ти е за втори път, трети няма. Нали разбирате?

Изпадналият в несвяст затворник беше изнесен, а те се върнаха в ъгъла си.

— Тук има ли библиотека, Дони? — поднови разговора Стоун. — Обучение, работилници? Виждал ли си подобни неща?

— Май си следил повторението на сериала „Бягство от Алкатрас“ — заяви дребосъкът. — Я се поогледай, човече. Няма никой, който да прилича на Клинт Истууд. Откакто съм тук, обещават библиотека, но още не съм видял дори една книга. Същото е и с курсовете. Щели да ни ги пускат по телевизията, но шибаните апарати вечно са повредени. Няма работилници, няма нищо. Три пъти в седмицата ти предлагат по пет минути под душа, а след това ти бъркат с пръчка в задника — да не би случайно да си скрил там някоя базука. Скоро имаш чувството, че горкият ти задник ще се разпадне.