Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— А защо не надникнеш през прозорците още сега? — предложи Анабел.

— Аз ще отида с него — рече Кейлъб.

— Защо?

— Защото четири очи виждат по-добре от две.

Двамата излязоха навън и се запромъкваха покрай дърветата. Описаха широк кръг и се приближиха към задната веранда, приведени ниско.

Пет минути по-късно отново бяха в микробуса.

— Нали си чувала приказката за диамантите, скрити в тенекиена кутия? — попита Рубън.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид, че интериорът на този скромен дом изобщо не отговаря на външния му вид — отговори Кейлъб. — Скъпо обзавеждане, истински маслени платна по стените. Подът е покрит със скъпи персийски килими, а поне една от статуетките на тази дама има музейна стойност.

— Скромната служителка в градския съд Шърли Кумс очевидно живее нашироко — добави Рубън.

— Но без да се набива на очи — каза Анабел. — Готова съм да се обзаложа, че не обича да кани гости в скромния си дом.

— Може би просто обича красивите вещи — рече Кейлъб.

— Много бих искала да надникна в банковата й сметка. Бас държа, че е доста солидна.

— Но стои в това затънтено място — каза Рубън. — Защо?

— От алчност — обяви Кейлъб и двамата му приятели изненадано се втренчиха в него. — Тя получава много пари от нещо, което върши в сградата на съда. И не иска да се откаже от тях.

— Май си прав. И на мен ми прилича на алчна.

— Въпросът е дали това има нещо общо с положението на Оливър — намеси се Рубън. — Докато си губим времето с нея, той може би е загазил здравата.

— Според мен нещата са свързани — поклати глава Анабел. — От онова, което шерифът сподели с мен, става ясно, че Оливър е бил в центъра на събитията. Не мога да повярвам, че в малък град като Дивайн може да има две големи тайни, които нямат нищо общо помежду си. Това, с което се занимава Шърли, няма как да не е свързано с другото. А и ние не разполагаме с друга нишка.

Така изтече един час, после втори. Накрая вратата се отвори и Шърли излезе навън. Беше облечена с джинси, блуза с дълъг ръкав и ниски обувки. В ръката си държеше сак. Начинът, по който се заклатушка към колата, беше сигурно доказателство, че част от закупеното по-рано вино вече е изпито.

— Май се готви да седне зад кормилото — тревожно прошепна Кейлъб. — В това състояние, при тия завои!

— Дай на заден, Кейлъб! — настоятелно рече Анабел.

Колата на Шърли се изстреля от алеята. Кейлъб напусна укритието си зад близките храсти и я последва. Прекосиха града и продължиха нататък. Не след дълго Шърли свърна по един черен път и спря колата си пред руините на изгоряла каравана.

Слезе от колата, взе сака и с несигурна походка се насочи към останките от стъпала на мястото на входа. Седна и надигна бутилката, която извади от сака. Това явно й се отрази зле, защото се преви на две и започна да повръща. След малко се овладя, захвърли бутилката и запали цигара. Известно време пуши, без да помръдва, после сведе глава към коленете си и се разрида.

— Уили, Уили…

— Мога ли да ви помогна? — изправи се пред нея Анабел.

Шърли се стресна и избърса сълзите си с ръкав. В очите й се появи подозрение.

— Никой не може да ми помогне — поклати глава тя и посочи руините зад гърба си.

— На това място ли…

Жената кимна и дръпна от цигарата.

— Какво търсите тук, по дяволите? — завалено попита тя.

— Просто минавах и чух плач. Много съжалявам, Шърли. Зная какво е да страдаш за близък човек.

Анабел съчувствено докосна рамото й и седна до нея.

— Говориш за баща си, нали? — погледна я Шърли, след като изхвърли цигарата и избърса очите си.

— Да. Обърнах се към много хора, но никой не е в състояние да ми помогне.

— Той прояви голямо съчувствие — каза Шърли. — Специално дойде да ме попита за състоянието ми.

— Така ли? — вдигна глава Анабел. — Не знаех, че сте разговаряли.

— Излъгах ви — въздъхна жената. — Може би защото нямах представа коя сте и защо го търсите.

— Разбирам.

Ръцете на Шърли нервно се плъзнаха по бедрата й.

— Много неща се крият там, в тъмното — прошепна тя. — А когато човек успее да ги види, вече е късно.

— Права сте. За какво си говорихте с баща ми?

— Той подозираше, че някой се е опитал да убие Уили, подменяйки лекарството му с други хапчета. Всъщност подозираше мен. Но аз никога не бих направила подобно нещо на собствения си син. Една вечер дори се отбих в караваната, за да проверя какви са хапчетата, които взема. Опасявах се, че някой го тъпче с боклуци. Баща ви също имаше подобни подозрения, но към мен. Обичах детето си и никога не бих му причинила зло.