Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Трябва да се измъкнем оттук, Оливър. В противен случай сме мъртви.

— Знам, знам — промърмори Стоун, избърса кръвта от лицето си и изведнъж замръзна.

Един от надзирателите се беше забавил с ръка върху резето и го гледаше. За разлика от повечето си млади и наперени колеги той беше доста по-възрастен. Косата под фуражката му беше сива. Миг преди да затръшне желязната врата, той едва забележимо кимна на Стоун.

По-късно през деня тримата се събраха отново на пустия къмпинг край града. Рубън не беше открил нищо, но в замяна на това бе събрал доста впечатления.

— Дивайн е по-различен от останалите градчета в района — обяви той.

— В какъв смисъл? — попита Кейлъб.

— Тук има пари — отговори едрият мъж. — Магазините са лъскави, колите им са нови, сградите са ремонтирани и поддържани. Освен това си имат съд и затвор. Отбих се в църквата и дори се помолих. От свещеника научих, че всичко е било направено през последните години.

— Като какъв се представи? — попита Анабел.

— Казах, че съм писател, който търси малко планинско градче за сюжет на новата си книга. Всички го приеха нормално… — На лицето му се появи закачлива усмивка. — Сигурно наистина приличам на писател.

Кейлъб се втренчи в гиганта с дълга тъмна коса и прошарена брада.

— Според мен по-скоро приличаш на бохем, но това са подробности. Разбирам какво искаш да кажеш. Библиотеката им наистина е добра — с нов мултимедиен център, работещи компютри и всичко останало. Библиотекарката каза, че и тя е била обновена наскоро.

— А ти за какъв се представи? — попита Рубън.

— За скитащ библиофил. Мисля, че тази роля е подходяща за мен.

— Наистина ли им каза това? — любопитно го погледна Анабел.

— Не, разбира се. Казах, че търся временна работа като готвач и искам да хвърля едно око на обявите. Кой знае защо, тя ми повярва, макар че аз и едни яйца не мога да опържа.

— Самата истина — съгласи се Рубън и се извърна към Анабел. — А ти откри ли нещо?

Тя им разказа за срещата си с Шърли и съдията Мозли.

— Тази жена със сигурност знае нещо. Според мен трябва да я проследим и да видим какво ще излезе.

— Това ми звучи добре.

— Кога ще пристигне Алекс? — попита Кейлъб.

— Скоро, надявам се.

— Представителят на закона май ни липсва, а? — подхвърли Рубън.

— Ами! — намръщи се Анабел. — Просто ми писна сама да мисля за всичко.

— Е, нека ти предложа и още нещо за размисъл: къде ще спим?

— Не в града — тръсна глава тя. — Най-добре да пренощуваме в микробуса.

— В микробуса ли? — ужасено я изгледа Кейлъб. — Без баня, без тоалетна?

— Природата е на наше разположение — отвърна Анабел и посочи близката горичка.

— О, я стига!

— Кейлъб — вдигна ръка Рубън. — След като мечките серат сред природата, същото може и всеки библиотекар.

— А какво ще правим с вестникаря?

— Имам план, но ще ми трябва помощта на Алекс — отвърна Анабел и се обърна към Рубън: — Според теб каква е причината за просперитета на Дивайн?

— Ако намерим отговор на този въпрос, най-вероятно ще разберем защо убиват и взривяват хора — въздъхна гигантът.

— Мислиш ли, че с Оливър се е случило нещо лошо? — взря се в него Кейлъб.

— Не познавам човек, който умее да се грижи за себе си по-добре от Оливър! — убедено отвърна Рубън.

Да се надяваме, че си прав, помисли си Анабел.

Шърли Кумс излезе от сградата на съда чак в седем вечерта, когато мракът се беше спуснал над планинското градче. Тя се отби в близкия магазин за хранителни стоки и излезе оттам с торбичка, в която имаше няколко бутилки вино. Остави я в колата си и влезе в ресторанта на Аби. Два часа по-късно се появи на улицата и се насочи към червената „Инфинити“, която я чакаше на паркинга пред съда. Потънала в мислите си, изобщо не обърна внимание на белия микробус, който пое след нея.

Не след дълго стигна до дома си и тръгна към входа с леко залитане.

Кейлъб спря на стотина метра от къщата — едноетажна постройка с малка веранда, отрупана с цъфнали теменужки. Чакълена алея водеше до гаража, залепен до къщата. Гората беше на двайсетина метра по-нататък. Отстрани имаше занемарена зеленчукова градина, в която стърчаха само няколко полуизсъхнали корена домати. Отзад бяха струпани ръждясали градински столове и купчина дърва за огрев. Къщата беше усамотена, без съседи наблизо.

Рубън зае позиция на предните седалки и се втренчи в светналите прозорци.

— Ще изчакаме да се нафирка и ще претърсим къщата, нали? — попита той.