Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Той ми е баща — бързо каза в слушалката тя, а после накратко повтори историята, което беше пробутала на Тайри.

— Бен каза, че жена му и дъщеря му са мъртви — хладно отвърна Аби.

— Майка ми действително е мъртва. Казал ви е същото и за мен, защото така иска да ме предпази.

— Правителствен шпионин значи — въздъхна Аби. — Знаех си, че около него има нещо по-особено, нещо различно…

— Татко е точно такъв, различен. Имате ли представа къде е?

— До вчера беше в болницата заедно със сина ми Дани. После и двамата изчезнаха. Побъркала съм се от притеснения.

— Шерифът ми разказа какво става тук. Мисля, че имате всички основания да се притеснявате. Мога ли да дойда при вас?

— Защо?

— Защото сте единствената ми връзка с татко, поне засега.

— Вече ви казах, че нямам представа къде е. Същото важи и за сина ми.

— Ако си поговорим, сигурно ще си спомните нещо. Моля ви, вие сте последната ми надежда.

— Добре — въздъхна Аби и й обясни как да стигне до имението. След известно време Анабел вече седеше в гостната, а Кейлъб остана в микробуса, паркиран зад къщата. Аби съвестно отговори на всичките й въпроси, но това не донесе нищо.

— Как станахте приятели?

— Той умее да слуша, без да дава оценки — каза Аби, подбирайки внимателно думите си. — Според мен това е рядко срещано качество. Много се надявам да е в безопасност. — По бузата й се търкулна самотна сълза. — Много е особен, но ме кара да се чувствам добре.

— Такъв си е татко. Мислите ли, че синът ви е тръгнал с него?

— Не знам. Дани го пребиха. Ако не беше Бен… — Аби млъкна и вдигна глава. — Всъщност как е истинското му име?

Анабел се поколеба, после отстъпи. Жената насреща й изглеждаше истински загрижена за Стоун.

— Оливър — прошепна тя.

— Ако не беше Оливър, вече нямаше да имам син — промълви Аби. — Готова съм на всичко, за да ви помогна.

— Позвънете ми на този телефон, ако се сетите за нещо.

Анабел подаде листчето на Аби, стисна съчувствено ръката й и си тръгна.

След минута вече седеше в микробуса, дълбоко замислена.

— Какво ще правим сега? — зачуди се Кейлъб.

Рубън само мълчеше и я гледаше.

— Хей, добре ли си? — попита най-сетне той.

— Какво? — стресна се тя. — О, да, добре съм.

— Мисис Аби Райкър е доста заможна — отбеляза гигантът, хвърляйки поглед към голямата къща.

— Да, но е изгубила съпруга си.

— Какво ще правим сега, Анабел? — повтори въпроса си Кейлъб.

Тя замълча, тъй като нямаше отговор.

По дяволите, Оливър! Къде си?

Приемната процедура на Скалата на смъртта включваше повдигане на гениталиите и навеждане с максимално разтворени бутове пред подбрана група надзиратели, включваща и една жена с видеокамера. Това придаваше допълнителна тежест на унижението. Проверката на телесните кухини приключи едва след като пребитите Стоун и Нокс изпохапаха устните си от болка. После им избръснаха главите.

Против въшки, промърмори един от надзирателите. И срещу оръжие, евентуално скрито в косите, пошегува се друг.

Изблъскаха ги в ъгъла, както си бяха голи, и започнаха да ги търкат с твърди четки. Сякаш ги деряха живи. Последва обливане с пожарникарски маркуч. Силната струя ги залепи за стената. Почувстваха се като мравки, попаднали в обсега на градинска пръскачка.

После ги облякоха в оранжеви комбинезони, сложиха им белезници и пранги на краката и ги поведоха по дълъг бетонен коридор. Пазачите държаха електрошоковите си палки на сантиметри от тях и сякаш се молеха за повод да ги нагостят с високоволтова порция електрически ток. Вратата на килията беше от дебела стомана с отвор за храна и белезници в долния край и прозорче за наблюдение в горния. Блъснаха ги вътре и грубо издърпаха оковите и белезниците през долния отвор, болезнено ожулвайки голата им кожа. Резето шумно изтрака.

Седнаха един до друг и мрачно огледаха затвореното пространство с приблизителни размери три на четири метра. Завинтените към стената умивалник и нужник от поцинкована ламарина нямаха кранове, които можеха да се използват като оръжие. Квадратна стоманена плоча изпълняваше функциите на маса, а леглата бяха от същия материал, но правоъгълни. Те бяха покрити с тънки дунапренени дюшеци и възглавници. Петнайсетсантиметров процеп в стената, покрит с метална решетка, играеше ролята на единствено прозорче. Пред него имаше капак, който пречеше да се гледа навън.

През следващия половин час двамата пъшкаха и стенеха, разтривайки многобройните отоци по себе си.