Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Преди да отговоря на този въпрос, може би трябва да преговаряме.

— Моля?!

— Аз съм собственик на вестник, госпожо. Преди години, когато реших да се оттегля от активна журналистическа дейност и поех това малко провинциално издание, за да се занимавам с нещо, бях убеден, че най-големите новини ще бъдат срутванията в мините или някоя и друга катастрофа по острите завои. Но днес тук се случват убийства, самоубийства, взривявания и въоръжени нападения. Имам чувството, че отново съм във Вашингтон.

Анабел се възмути от тържествуващия тон на тази тирада.

— Какво по-точно искате? — нетърпеливо попита тя.

— Да си разменим информация. Вие ми казвате нещо, аз ви казвам нещо…

— Например?

— Например кой всъщност е Бен.

— А вие какво ще предложите в замяна?

— Тук трябва да си имаме поне малко доверие. Ще ви кажа, че той ми направи силно впечатление на човек, който не се скита ей тъй. Приказваше умно, умееше да убеждава. Да не говорим за физическите му способности. Научих, че се е справил сам с трима побойници във влака, спасил е човешки живот с помощта на автомобилен акумулатор, а малко по-късно е пребил с голи ръце други трима нападатели, въоръжени с бухалки.

— Да, действително притежава някои специални умения — кимна Анабел.

— А каква е връзката ви с него?

— Той ми е баща.

— Прекрасно. Чух, че е бил в армията.

— Във Виетнам.

— В Специалните части ли?

— Най-специалните.

— А сега обича да се запилява из провинцията, така ли?

— За известно време беше държавен служител, но после му писна да седи зад бюро.

— Силно се съмнявам, че баща ви някога е седял зад бюро — снизходително се усмихна Тримбъл. — Ако не ми кажете истината, не виждам причини да ви предлагам някаква информация.

— Мисля, че вече ви казах достатъчно. Сега не е ли ваш ред?

— Всъщност сте права. Баща ви прекарваше голяма част от времето си с Аби Райкър и сина й Дани — един доста объркан младеж. Типичен пример за гимназиален идол, който тръгва по нанадолнището.

— Наркоман ли е или пияница?

— За дрогата не знам, но със сигурност си пада по алкохола. Майка му спечели делото срещу компанията, в чиято мина беше затрупан съпругът й. Получиха солидно обезщетение, живеят в голяма къща, но животът на Дани продължава да е объркан.

— Шерифът спомена, че и той е изчезнал.

— Баща ви ми направи впечатление на човек, който се стреми да върши добрини. Съветът ми е да не си въобразявате, че и околните имат същите намерения. Включително Дани, въпреки че баща ви му е спасил живота.

— И себе си ли слагате в тази категория?

— Аз съм сравнително отскоро тук. Вашингтон беше мой дом в продължение на четирийсет години, работех в „Поуст“. Все още имам много приятели там, които ме зареждат с информация. Освен това… — Тримбъл изведнъж млъкна и насочи погледа си към нещо зад гърба на Анабел, което беше привлякло вниманието му.

— Мистър Тримбъл? — Анабел не хареса изражението на лицето му.

Очите на издателя се върнаха върху нея, но мислите му явно бяха другаде.

— Извинете, но трябва да проверя нещо — промърмори той и с бърза крачка се отдалечи.

Анабел прекоси улицата и скочи в микробуса. Разказа с няколко думи какво е научила от шерифа Тайри и вестникаря.

— Мислиш ли, че подозира истинската самоличност на Оливър? — попита Кейлъб.

— Не бих заложила на противното. Но в момента нямаме право на грешка.

— По дяволите! — възкликна Рубън. — За Оливър май няма мира, а? Където и да отседне, около него започва да бъка от убийци!

— Отивам в пансиона, защото нямаме време!

Няколко минути по-късно благодарение на чара си Анабел бе успяла да научи цялата история от дребничкия старец Бърни и се върна в колата.

— Нокс е бил тук и знае за Оливър. Старецът му казал да го потърси в болницата или в имението на Аби Райкър, което се казва Ферма в лятна нощ. По всяка вероятност Нокс вече е там, след като не е открил Оливър в болницата. Предлагам да тръгваме.

Вкараха Стоун и Нокс в бетонна килия без прозорци и закрепиха белезниците им за завинтените в пода метални столове. Вътре беше много студено и след известно време и двамата започнаха да зъзнат. Рязкото отваряне на вратата ги накара да подскочат. В килията се появиха петима мъже в сини униформи. От широките им колани висяха пистолети в кобури и полицейски палки.

Те бавно оформиха полукръг около затворниците и скръстиха ръце пред широките си гърди.

Стоун и Нокс бяха толкова изненадани от тази малки армия, че не забелязаха човека, който влезе след униформените и затвори вратата.