Ридли Пиърсън - Без свидетели

Около три минути по-късно задната врата се отвори. Кени Фаулър разполагаше с ключ за ключалките, които собствените му хора бяха монтирали. Той натисна специалния код, който изключваше алармената система, без да се въвежда личният идентификационен номер на собственика — практика, въведена от компаниите за случаите, в които клиентите им забравяха собствения си идентификационен номер. После затвори вратата и отново задейства алармата.

Точно в този момент Корнелия Ули бе намалила звука на телевизора заради някаква реклама, а Кени Фаулър успя да стъпи на същата проскърцваща дъска, която го бе забъркала в такива неприятности при последното му посещение в дома на Дафи. Ули се спусна надолу по стълбите и се провикна:

— Какво? Ти май промени решението си?

Фаулър застана в полезрението на Болд. Облечен беше с тъмнозелено шушляково яке. Ули не се виждаше.

— О, майната му! — стъписано възкликна тя, когато го видя.

— Успокой се! Не съм тук да те убивам. — Гласът му бе лишен от всякакви емоционални нотки.

— Глупости!

— Никакви глупости. — Той извади пачка пари — двадесетдоларови банкноти. — Ще те измъкнем оттук.

— Какво имаш предвид?

— Давам ти право на избор — спокойно поясни той. — Или получаваш веднага самолетен билет и три хиляди долара, или утре сутринта заставаш на свидетелската скамейка.

— Няма да е утре сут…

— Млъквай! Не разполагаме с време, Корни. — Фаулър очевидно изпитваше някакви чувства към тази жена. Болд изобщо не бе предвидил това. — Значи утре заставаш на свидетелската скамейка и забравяш всичко. Никакви банкомати. Никакъв Кени Фаулър. Никакви показания. Откупът е бил изцяло твоя идея. Мога да те науча как да направиш така, че думите ти да прозвучат убедително. Направи каквото ти казвам, а аз ще ти дам тридесет хиляди долара, когато излезеш от затвора.

— Никога няма да изляза.

— Четири години. Може би шест. И тридесет хиляди, когато те пуснат на свобода. Ще депозирам половината от тази сума на твое име, преди да застанеш на онази скамейка.

— Значи да поема целия удар върху себе си.

— Нещо такова.

— Исусе! — промълви тя.

Болд изведнъж осъзна, че тя сериозно обмисля предложението.

Болд протегна ръка и натисна два пъти бутона на радиостанцията си. Чу, че Гейнис се размърда на горния етаж. Видя, че Фаулър, който вероятно бе доловил движението на Ла Моя, рязко се обърна. Болд отвори с един замах вратата на гардероба и излезе с насочено оръжие.

Корнелия Ули изпищя.

Фаулър, смаян от изненада, понечи да извади оръжието си.

— Ние сме трима, Кени! Пусни пистолета! — предупреди го Болд.

— Горе ръцете! — обади се Ла Моя, застанал точно зад него.

Гейнис се спусна бързо по стълбите и дръпна Ули, за да я предпази.

Фаулър поклати глина. Бавно седна на пода — само на няколко сантиметри от стълба, в който Дафи бе ударила главата си.

— Но как? — попита той, вперил поглед към стената и една от скритите си камери.

— Разполагаме с най-съвременна техника — обясни Болд, цитирайки думите му, изречени по друг повод.

Фаулър беше като замаян.

Ла Моя се обади:

— Ей, сержант, как ти се струва това: Тази вечер двамата с теб излязохме от гардероба.

По предложение на Оуен Адлър се срещнаха в „Плейс Пигал“, защото заведението беше малко и уютно, но предлагаше зашеметяваща гледка към океана. Болт веднага забеляза новия пръстен на Дафи, но не каза нищо, защото не бе сигурен дали Лиз го е видяла. Естествено, че го бе видяла. Лиз не пропускаше нищо, свързано с Дафи Матюс. Пръстенът беше красив и елегантен, но ненатрапчиво крещящ и Болд се възхити на Адлър заради добрия вкус.

Болд бе приел поканата неохотно. Не му се искаше да излиза от дома си по никакъв повод, а още по-малко му допадаше идеята за светски срещи с тях двамата. Истината обаче бе, че никога не бе успявал да откаже на Дафи каквото и да било. Беше го въвлякла в това разследване, а сега, по неин си начин, му даваше възможност да се измъкне.

Болд попита:

— Как разбираш изявлението на Фаулър?

С надеждата да получи по-малка присъда, Кени Фаулър се бе съгласил да сътрудничи на властите и бе подписал писмено изявление в този дух. Едно от задълженията на Дафи бе да анализира психологическите мотиви, подтикнали го към този ход.

— В деня, в който напусна полицейския участък, той каза на всички, че един ден ще си има собствена агенция. Докато работел за Оуен, харчел всичките си пари — всъщност през повече време сметките му били на червено и си позволявал да живее над стандарта си. Чувствал се непълноценен — момчето за всичко на Таплин. Твърди, че случаят с Колфийлд изострил всичките тези чувства. Изведнъж видял начин, позволяващ му да спечели достатъчно пари и да започне да работи за себе си. Знаел е как изглеждат факсовете, познавал е езика и стила и е решил, че може да имитира убиеца и да поиска откуп от Адлър. Смятал е, че ако Колфийлд продължи да избива хора, това ще му послужи като основание да окаже по-силен натиск върху Оуен.