Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Готов ли си? — попита Уотсън.

Молдър кимна.

— Едно, две, три!

Двамата натиснаха бутоните едновременно. Видеокамерите в къщата отново започнаха да предават на живо. Но сега в къщата вече имаше трима полицаи.

Уотсън спокойно заговори в микрофона:

— Вече предаваме на живо.

Ули излезе от тоалетната в момента, в който Дафи чу потвърждението на Уотсън и се върна отново на екрана. Сърцето й биеше до пръсване. Изобщо не бе предполагала какво огромно напрежение влече след себе си участието й в тази операция.

Сякаш по даден знак телефонът иззвъня. Дафи отговори с типичния отегчен маниер, с който винаги се обаждаше по телефона, макар нито за миг да не забравяше за електронните устройства, които улавят всяка нейна дума.

— Ало?

— Аз съм. — Беше лейтенант Фил Шосвиц. — Имаме нужда от теб тук. Спешно е — изслушването е издърпано напред. Има решение показанията й да бъдат изслушани утре сутринта. Смит иска да разговаря с теб.

— Но аз…

— Става дума за двадесет минути, не повече. Зная, че ще се наложи да я оставиш сама, но по-добре е така, отколкото да изпращаме човек да я пази и да привличаме вниманието на съседите. Заключи добре и включи охранителната система. Правила си го и преди. Нищо няма да се случи.

— Но аз наистина не смятам, че…

— Ако не решим този въпрос сега, на сутринта ни очакват големи проблеми. Веднага идвай тук. — После додаде: — Никой не може да влезе в къщата ти, без да разберем. Ще поставя пост в кола без обозначителни знаци на „Феървю“. Те ще реагират при необходимост, но не искам да се приближават особено до дома ти.

— Да, сър.

Тя затвори и се обърна към Ули.

— Трябва да отида в града.

— Глупости.

— Трябва да отида. Ти ще си добре. Ще заключа и ще задействам алармената система след мен. Няма да се бавя повече от половин час. — После додаде: — И друг път съм излизала за храна.

Дафи се обърна и видя разширеното от напрежение око на Болд, което надничаше от дрешника. Смаяна от изненада, тя побърза да се овладее. Болд не можеше да се извърти в ограниченото пространство и да освободи сакото си, без да вдигне някакъв шум. Нито пък можеше да затвори вратата на гардероба, без да бъде чут.

— Но не и вечер — оплака се Ули.

— Заповед. Трябва да се подчиня.

— Половин час, не повече — заяви Ули, но думите й прозвучаха като молба.

— Мислех, че не обичаш ченгетата — припомни й Дафи и се приближи до гардероба.

— Харесва ми пистолетът ти. Предполагам обаче, че няма да ми го оставиш.

— Всичко ще бъде наред. — Припомни й кода, макар че Ули бе използвала охранителната система и преди. — Заключи след мен.

— Не — саркастично възкликна момичето. — Май ще я оставя отключена, за да може Фаулър да влезе съвсем спокойно.

Дафи застана до вратата на гардероба и възкликна:

— О, по дяволите, за какво ми е това палто? — После натисна вратата и я затвори. От процепа на пантите остана да стърчи само едно малко триъгълниче от спортното сако на Болд.

Болд не обичаше особено затворените, причиняващи клаустрофобия пространства. Беше толкова едър, че дори предните седалки на колите му се струваха прекалено тесни. Времето се нижеше мъчително бавно. Непрекъснато следеше часа, като натискаше лампичката на часовника си марка „Касио“.

Четири минути след излизането на Дафи Болд чу тихия глас на диспечера:

— Заподозреният излиза от дома си. Повтарям: излиза от дома си.

Съвсем съзнателно бяха оставили на Фаулър съвсем кратко време, в което да отреагира, защото знаеха, че никой не би могъл да остане абсолютно неподвижен в тесен и тъмен гардероб повече от тридесет минути и защото се надяваха, че, притиснат от времето, той ще трябва да предприеме бързи и може би дори необмислени действия. Това бе и причината, поради която Шосвиц спомена пред Дафи за променената дата на процеса.

— Заподозреният се движи на изток по „Дени уей“ — предупреди диспечерът.

Над главата му проскърцаха дъските на пода — Ули беше в спалнята и гледаше телевизия и изобщо не подозираше, че Боби Гейнис се спотайва в сенките само на няколко метра от нея.

Болд непрекъснато получаваше съобщения от екипа, който следеше Фаулър. Той се приближаваше към къщата, а когато най-после зави на север и пое към езерото, Болд разбра със сигурност, че се е запътил към тях. Седем минути.

— Заподозреният пристигна на местоназначението — съобщи спокойният глас на диспечера.

Болд имаше чувството, че не би могъл да издържи дори още миг без въздух. Бутна вратата на гардероба и я открехна съвсем лекичко — осигури си достъп на чист въздух и малка пролука, през която да наблюдава какво става в стаята.