Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Филип погледна часовника си. Минаваше десет. Бележката беше донесена от един от хората на Ватаро. Филип го засипа с въпроси, но човекът не знаеше нищо. Мичико му дала бележката в пет часа следобед и му наредила да я предаде на Филип в десет вечерта.

Качи се в колата и подкара на североизток, към квартала Рьогоку и стадиона за японска борба „сумо“.

Остана на мястото си, пръстите му нервно барабаняха по кормилото. Положението не му харесваше, имаше чувството, че е кукла на конци. Отвори вратата и слезе. Валеше ситен дъждец, наоколо се издигаха огромните дънери на дървото „гингко“, приведените им клони сякаш плачеха.

Какво ли е разкрила Мичико, питаше се той. Защо трябва да се срещат при стадиона за „сумо“?

Наоколо беше пусто, автомобили не се движеха. Закрачи по уличното платно, чувстваше се някак беззащитен. Направи пълен кръг около стадиона, накрая откри една не заключена врата. Надникна през нея и бързо се дръпна назад. В бетонното помещение светеше лампа, но хора не се забелязваха.

Усети ускоряването на пулса си, ужасът се свиваше на топка в гърлото му. Години по-късно си даде сметка, че Мичико беше приела желанието му за проникване в онази сауна като заповед, че тя е била готова да жертва живота си, но да я изпълни.

Пак години по-късно щеше да изкаже на глас фразата, от която щеше да изпита дълбоко чувство на срам: Не съм я молил да го прави! Защото на практика я беше помолил точно това. Съвсем по японски, със заобиколки и подробно описание на обстоятелствата, вероятните изгоди…

Беше го направил напълно съзнателно, беше я подтикнал към действие. Тя трябваше да проникне в забранено за него пространство, върху нея трябваше да се стовари огромния риск и смъртната опасност.

Но всичко това щеше да изплува в главата му по-късно. Сега Филип знаеше само едно — трябва да влезе в стадиона за „сумо“, където го чакат Мичико и Ед Портър.

Въздухът вътре миришеше на слама и пот. Тежка и застояла миризма, напомняща за отдавна отминали и забравени схватки. Имаше и други признаци за запуснатост. Дребни и незабележими, но подчертаващи първоначалното впечатление. Като особените оттенъци в телефонните сигнали, които ясно показват, че насреща няма да вдигнат слушалката, че там отдавна няма никого…

Филип долови това, прекоси залата и излезе в средата на арената, под високия, извит като дъга свод на покрива. Безкрайни редици от скамейки, смътно осветени от голите крушки под тавана. Намираше се на „дохио“ — традиционния тепих за борба „сумо“, издигащ се на петдесетина сантиметра от пода. Той представляваше кръг с диаметър около пет метра — площ, равняваща се на шестнадесет бали оризова слама, наредени плътно една до друга. Това беше традицията, днешните материали бяха далеч по-модерни.

Пред него нещо прошумоля, Филип вдигна глава. В средата на тепиха, осветен от ярък лъч светлина, клечеше огромен борец. Косата му беше сплетена в сложна прическа „ичомаге“, която използваха само шампионите. Дебелият мъж отпи глътка вода от голяма купа. Това беше церемонията „мизо-саказуки“ — акт на пречистване, предхождащ началото на схватката. В древни времена противниците на тепиха са отпивали вода от купата на противника, считало се е, че така изпробват неговите кураж и решителност за бой.

Борецът остави купата и отново приклекна. Тежестта на тялото му беше изцяло върху петите, огромните му ръце леко: докосваха тепиха. Тази позиция се наричаше „шикири“ — изходната позиция за началото на схватката. После очите на бореца, блеснали от мрачно предизвикателство, се заковаха върху лицето на Филип.

Филип извърна глава към вратата, от която беше влязъл. Под крушката се очертаваше фигурата на още един мъж, в ръцете му проблясваше катана. Това беше придружителят на шампиона. Нещо в стойката на тази фигура се стори познато на Филип, но той нямаше време за разсъждения. Обърна се и хукна в противоположната посока. Фигурата със сабята се втурна подире му, борецът слезе от тепиха и тръгна да му пресича пътя.

Филип увеличи скоростта си, прескачаше ниските пейки с максимално внимание, целта му беше изходът отвъд тях. Стигна до вратата, хвана дръжката и с всички сили я дръпна. Не се случи нищо, вратата беше здраво залостена. Продължи движението си, пробвайки останалите врати, двамата японци бързо го настигаха.

Най-накрая една врата се отвори, той замижа и се втурна напред. Сърцето му се изпълни с мрачно отчаяние, тялото му влезе в съприкосновение с бетонния под, претърколи се. В същия миг получи тежък удар в основата на врата, придружен от остро пробождане в ръката. Разтърси я и замахна с крак. Улучи невидимият си противник, свидетелство за това беше тежкото изпъшкване в полумрака. Замахна за втори ритник, но кракът му попадна в железни клещи, които рязко го извиха встрани. Болката беше страхотна, Филип се отпусна по гръб и нанесе рязък ритник с другия си крак. Нападателят се стовари върху него с цялата тежест на тялото си.