Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Филип прибегна до два къси удара в гърдите на противника, похват за близък бой в джудото. Ребрата на човека пропукаха, хватката му за миг отслабна. Но този миг беше предостатъчен. Филип измъкна тънкия нож, прикрепен около китката на лявата му ръка, острието потъна дълбоко в тялото на нападателя.

Ясно долови приближаващ се шум, претърколи се встрани и скочи на крака. Ръката му продължаваше да виси като отсечена, трябваше да бяга. Бетонният тунел беше тъмен, светеха само една-две слаби крушки на тавана. Блъсна се в някакъв сандък, прескочи един стол, единственото му желание беше да поддържа високата си скорост.

Тунелът най-накрая свърши, зад завоя зърна вратата, през която беше проникнал в покритата арена. Изпита чувството, че вижда вратата на родния си дом.

Забеляза странната сянка едва когато беше на няколко крачки от нея. Закова се на място и напрегна взор. Сянката бавно се поклащаше, като огромно махало.

Задъхан, Филип предпазливо пристъпи напред, гърдите му се свиха от ужасно предчувствие.

— Господи! — простена той. Въздухът излиташе от устата му с остро свистене, езикът му беше набъбнал и някак странно омекнал. — Господи, боже мой!

Пред него се полюшваше тялото на обесен човек, лицето му беше извърнато встрани и нагоре, подутият език висеше между посинелите устни.

— Мичико! — отчаяно изкрещя Филип. Отвърна му мрачно ехо, сякаш смъртта недоволстваше от нарушеното си спокойствие.

После някъде отдалеч се обади странен, сякаш задгробен глас:

— Тук съм, Филип-сан…

С вик на огромно облекчение Филип пристъпи напред и завъртя тялото. Още когато го докосна, разбра, че то принадлежи на мъж, в следващата секунда позна и подутото окървавено лице. Ед Портър.

Отскочи назад и се огледа. Фигурата на Мичико тъмнееше до стената, китките и глезените й бяха стегнати с тънък, но здрав кабел. Очевидно беше правила опити да се освободи, кожата й беше разкъсана и окървавена, синкаво лилава и подута около жицата.

— Мичико! — извика той и взе главата й в ръце. — Благодаря на Бога, че си жива! — от очите му рукнаха сълзи на облекчение, устните му целуваха страните й — влажни и солени…

Главата й леко помръдна, от устата й се изтръгна болезнен вик.

— Мичико! Какво ти е?

Тя не беше в състояние да отговори, главата й се тресеше, лицето й беше обляно в кръв. Филип имаше чувството, че ще полудее, пръстите му трескаво се заеха да я бършат.

— Мила моя, какво са ти сторили? — въпросът му увисна във въздуха, истината се стовари върху съзнанието му със смразяваща сила. Изведнъж си спомни легендата за Мегами Кицуне, богинята — лисица, за опасенията на Мичико, че ще бъде наказана за грешната си любов към него.

— Нищо — прошепна тя. — Нищо… — главата й безсилно се люшна към гърдите му, от гърлото й се изтръгна отчаяно, по детски безпомощно стенание: — О, Филип-сан! Те отнеха зрението ми, аз съм сляпа!

— Благодарение на информацията, получена от Мичико, аз разбрах кой всъщност е Дейвид Търнър — каза Ватаро.

— Но Мичико…

— Не желая да говорим за нея! — прекъсна го с повелителен тон Ватаро Таки и допълни чашките с чай. Седяха на малка масичка в една обикновена токийска чайна, от инцидента на стадиона за „сумо“ бяха изтекли двадесет и четири часа. Филип беше закарал Мичико при баща й и оттогава насам не беше чувал нищо за нея.

— Добре ли е тя? — настойчиво попита той.

Очите на Ватаро Таки бяха заковани в миниатюрните зелени листенца, които плуваха в чашата пред него.

— Не — въздъхна след продължително мълчание бащата. — Не е добре — забелязал тревогата в очите на Филип, той побърза да добави: — Раните й ще зараснат, в това отношение няма за какво да се безпокоите…

— Но зрението… — задавено рече Филип.

— Зрението си тя изгуби завинаги, Дос-сан — твърдо каза Ватаро. — И ние трябва да се примирим с този факт.

— Аз съм виновен! — простена Филип. — Заради мен Мичико отиде в онова „фуро“, заради мен беше и на стадиона за „сумо“!

— Нещата вече не могат да се променят, вярвам, че съзнавате това — отговори Ватаро Таки.

Филип мрачно кимна с глава.

— Да поговорим за Дейвид Търнър — продължи по-възрастният мъж. — Оказа се, че вашите подозрения към него са напълно основателни.

— Кой всъщност е той? — прошепна Филип.

— Името му е Евгений Карск, полковник от съветското НКВД. В онова „фуро“ е осъществявал тайните си срещи с един от аташетата в съветското посолство. По всичко личи, че Карск е преминал курс по специална подготовка в Русия и на пръв поглед е точно толкова американец, колкото и вие самият, Дос-сан…