Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Бюрото беше отрупано с картонени чаши за кафе, всяка от тях съдържаше различно количество течност. Джонас отдавна беше изгубил представа кога за последен път беше слагал нещо в уста, да не говорим за почивка и сън. Разтърка очи, извади някакви хапчета от чекмеджето и ги хвърли в устата си.

После въздъхна и се зае с обща оценка на работата си. По всичко личеше, че заключението в доклада на Хадли не отговаря на истината. Потокът оперативна информация към руснаците е текъл далеч повече от шест години. Но това не беше единствената беда. Защото неговата интензивност отбелязваше рязък скок през последната година — същата, в която японците започнаха да променят търговската си стратегия спрямо Съединените щати. Това съвпадение едва ли е случайно, тежко въздъхна Джонас.

Червеният апарат върху бюрото му рязко издрънча. Минаваше два след полунощ — времето на лошите новини.

— Моля незабавно да тръгнете насам — прозвуча в слушалката напрегнатият глас на дежурния офицер в БЕМТ. — Обявена е тревога „син код“, вече се свързах със службата на генерал Хадли!

„Син код“ беше най-високата степен на бойна тревога в разузнавателните служби на Съединените щати.

Джонас пристигна в сградата на БЕМТ за тринадесет минути и половина — истински личен рекорд.

Прекоси охранителната полоса на входа и се насочи навътре. Обстановката беше делова и спокойна. Дежурният офицер го чакаше във фоайето, навсякъде се виждаха хора от силите на сигурността.

— Наложих забрана за влизане и излизане — информира го офицерът. — Ще я вдигнем само по ваше нареждане.

Джонас продиктува имената на своите сътрудници, които трябваше да бъдат допуснати в сградата.

На осмия етаж всичко изглеждаше спокойно, от мониторите се носеше разноезична реч. Тук никога не настъпваше тишина, просто защото двадесет и четири часа в денонощието подслушвателната апаратура следеше всички азиатски и източноевропейски радиопредавания.

Дежурният офицер прекоси залата и се насочи към кабинета на Джонас. Отвори вратата, запали осветлението и включи компютъра. Върху екрана започна да пулсира оранжев правоъгълник. Текстът в него накара сърцето на Джонас да пропусне един такт.

„ИЗТРИТИ БАЗИСНИ ДАННИ В ЦЕНТРАЛНИЯ ФАЙЛ“

Думите се забиха като нож в главата на Джонас, той седна зад бюрото и започна да набира различни спомагателни кодове. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в огромната памет на БЕМТ, но резултатът си остана същият.

— Пресвети Боже! — въздъхна той и уморено прокара длан през лицето си. Главата му щеше да се пръсне, дишането му беше плитко и неравно, като на болен човек. Повтори операцията от начало до край — промяна нямаше.

Сътрудниците му, повикани по спешност, започнаха да изпълват кабинета.

— Руската мрежа — информира ги с дрезгав глас тон. — Някой е успял да проникне до базисните данни и да ги изтрие от паметта. Имена, дати, начин за контакт, замразени агенти, всичко…

— Не разполагаме с резервни дискети — обади се със загрижен глас един от помощниците му. — На практика нямаме нищо, записано на хартия. Ако между нас не се намери човек с феноменална памет, при това запознат с операциите ни в Съветския съюз от доста време насам, можем да се простим с всичко, което сме постигнали там!

Интеркомът тихо зажужа.

— Да? — натисна копчето Джонас.

— Един човек настоява да влезе — съобщи му ръководителят на охраната.

— Кой?

— Генерал Хадли, сър.

Стомашните мускули на Джонас нервно се стегнаха.

— Пуснете го — промърмори той. После изпрати дежурния да го посрещне и освободи сътрудниците си. Господи Исусе! Нали нямаше да го има още два дни.

След минута дежурният въведе Хадли, отдаде чест и затвори вратата след себе си.

— Как си, Джонас? — попита генералът. — Отдавна не сме се виждали.

Макар и надхвърлящ осемдесетте, генерал Хадли все още беше хубав и представителен мъж. Косата му беше снежнобяла, бръчките върху загорялото му лице бяха изсечени като в скала, старчески петна покриваха сухата като пергамент кожа на ръцете му. И това беше всичко. Енергията, която се излъчваше от бистрите и проницателни сини очи, беше енергия на млад и стегнат човек.

Пристъпи напред, отпусна се в едно от креслата и добави:

— От колко време се познаваме, Джонас?

— От много — промърмори шефът на БЕМТ.

— Май от следвоенните години, по време на окупацията на Токио, нали? Тогава БЕМТ изобщо не съществуваше… — главата на Хадли бавно се поклати. — Какво става тук, Джонас?