Джон Кларксън - Единствен изход

Хинтън, Декстър и Роклиф взеха оръжията си. Оливър посегна последен.

— Те са в един хотел близо до проклетия колежански град Кеймбридж. Планът е много прост. Отиваме с колите до мястото и ги убиваме. Който ни излезе на пътя, убиваме и него. Имате пълен пълнител във всеки пистолет и още по един за всеки. Ко стигнете до втория пълнител, гледайте да стреляте на мъртво. Да тръгваме.

Мъжете прибраха резервните пълнители и се втурнаха надолу по стълбите към двете коли, които ги чакаха в приземния етаж на склада. Едната беше черният Мерцедес 560 SEL на Оливър, а другата — сиво БМВ 633 инжекцион. И двете коли бяха крадени. Оливър и Хинтън седнаха на задната седалка в мерцедеса, Луис зае мястото на водача. Декстър и Роклиф се качиха в БМВ-то. Елбърт вече ги чакаше на мястото на шофьора.

Един от хората на Оливър натисна бутона на електрическата брава и огромната, ръждясала стоманена врата на предната фасада на склада започна да се издига нагоре и да разкрива мръсната задна улица. Колите тихо излязоха.

По време на пътуването Хинтън не обели нито дума. Имаше вид на човек, изпаднал в дълбока медитация. Вдишвайки леко, той се загледа през прозореца на колата. Ръката му леко се бе отпуснала върху неговия МАК-10, положен в скута му.

Оливър не се опита да завърже разговор. Беше свидетел на подобни негови състояния и преди, и не можеше да се отърси от впечатлението, че Хинтън в този момент произнася наум някаква молитва.

В другата кола настроението беше доста по-различно. Големият Роклиф се шегуваше и се оплакваше от дългото пътуване, както и от липсата на бира или ганджа в колата. Той положи едрата си лапа на седалката на шофьора, разтърси я и каза на Елбърт:

— Ей, мон, ми не мож ли тугас’а спреш ’а зеем манко студена бира? И манко чипс, мон. Ни мож да изкараме тоз шибано пътуане, без манко бира и ’а му дръпнем некой фас.

Елбърт погледна в огледалото за обратно виждане и отговори:

— Тва е добра идея, шишко. Спираме да пикаем и само ша глеам как Оливър ша ти пръсне топките, кат му кажа защо.

— А-а, го еба и Оливър, айде бе.

— Знаеш ли кво, Роклиф, знаех си аз, че шси имаме главоболия с теб.

— Ми кат си знаел, шо не зе манко бира, тъп кучи сине?

— А сети са бе, шибан шишко такъв?

— Що?

Елбърт се пресегна към седалката до него и издърпа кафява хартиена торба, пълна с кутии бира „Тенънтс Трипъл Х“.

— Дебелият ти задник е покрит, момче.

Той подаде торбата на Роклиф. Едрият мъж плесна Елбърт по рамото и изврещя:

— Добра раб’та! Тва, мон, му си вика истинско ярди.

Двамата мъже заподскачаха на седалките си и заврещяха възторжено един на друг. Декстър седеше кротко в ъгъла на задната седалка и ги гледаше как подхващат бирата. Усмихна се, но не каза нищо.

Роклиф отвори една от кутиите и пръсна с пяната към предната седалка.

— Ти си един готин манкъ мон, нъл тъй?

— Дай една и на мене, Роклиф.

Роклиф дръпна четири огромни глътки от кутията си и я преполови. Той се спря да отвори една и за Елбърт, подаде му я и довърши своята. Смачка я в ръката си и попита:

— Декстър, ти искаш ли една бе?

Малкият набит мъж метна бърза усмивка към партньора си и поклати отрицателно глава.

Докато колите стигнаха предградията на Кеймбридж, бирата отдавна бе свършила. Беше станало почти пет часа.

В предната кола Оливър каза на Луис да спре на бензиностанцията на Ексон. БМВ-то с останалите ги последваха веднага и двете коли заредиха с бензин.

Оливър изпрати Луис да попита в коя посока са Хай стрийт и Уингейт Клоуз.

Луис се върна в колата много бързо. Пътят се оказа изненадващо лесен.

Подкараха отново по магистралата, минаха около километър и половина и завиха надясно по Уингейт Клоуз.

Оливър започна да следи внимателно за хотел „Монтегю“, но се оказа, че би било трудно да го пропуснат. Хотелът беше двуетажен, сградата бе в стил от епохата на Тюдорите, построена от сив камък, увенчана със стръмен старинен покрив. Пред хотела се виждаше застлан с чакъл паркинг с място за не повече от пет превозни средства. Двойните лампи, поставени ниско на земята осветяваха лицевата фасада на сплеснатата малка постройка. Малкият хотел се открояваше отчетливо във вечерния здрач.

Двете коли забавиха скорост и се изравниха с хотела. Когато Оливър видя името на хотела, изписано ясно върху люлеещата се табела на входа на паркинга, усети внезапна тръпка. Бяха пристигнали.

Вниманието на Хинтън също се изостри. Очите му се свиха, опитвайки се да проникнат през предните прозорци на малкия и тих хотел. Беше ранна вечер, но мястото изглеждаше пусто и затворено.