Джон Кларксън - Единствен изход

Декстър се облегна още малко на противоветрената врата, насочи пушката, прикри лицето си с ръка и рамо и натисна спусъка. Дръжката на вратата и рамката експлодираха сред облак трески и метал.

Той пусна още един изстрел във вратата, после отстъпи назад и я изрита. Вратата остана затворена. Проклетата противоветрена го блъскаше в гърба. Пречеше му. Не можеше да отстъпи достатъчно, за да нанесе хубав ритник в дебелата дървена врата. Чуваше изстрелите на Хинтън откъм лицевата фасада на хотела. Той се пресегна с дясната ръка да избута алуминиевата врата, за да си осигури достатъчно пространство да изрита упоритата вътрешна врата, но изведнъж тя беше изчезнала. Роклиф я бе сграбчил и изкъртил от пантите. Декстър, вече освободен от пречката, изрита силно дървената врата. Най-сетне тя се разклати, откачи се от пантите и се стовари върху него. Декстър я отхвърли встрани и се втурна в кухненското отделение, готов да застреля всеки, който му се изпречеше на пътя.

За него Роклиф извика:

— Давай, мон, прикривам гърба ти.

Декстър се сниши и се затича към предната част. Чу викове и някакъв далечен писък пред себе си. Затича се напред, с пръст върху спусъка на своя „Смит & Уесън“.

Роклиф следеше нахлуването на Декстър в хотела. Той се разстъпи из кухненското отделение, светна лампите и остана да прикрива задната врата. Край на спонтанните действия. В битка той изпълняваше точно това, което му се кажеше. Вече никой нямаше да може да излезе през задната врата, без да бъде застрелян.

Отпред, Хинтън вече се бе придвижил през фоайето и пространството около рецепцията. Оливър остана край рецепцията, до апартамента на управителя, изключвайки всякакъв опит за бягство.

Хинтън бясно преодоля няколкото стъпала и очите му бързо заиграха по номерата на стаите, търсейки стая номер 211. В далечния край на коридора някакъв гост на хотела надникна и Хинтън стреля по посока на вратата му. Куршумите изсвистяха нагоре от пода към тавана, пропускайки за малко да улучат ръката на госта, който панически се дръпна назад и затръшна вратата на стаята си.

Хинтън се понесе по коридора, докато не намери стая 211. Застана точно пред нея, обърна се и стреля във вратата. Тя се разтресе и подскочи. Хинтън я отвори с ритник и пристъпи в тъмната стая. Стреля в леглото вляво от него и в леглото вдясно, после пусна откос по отсрещната стена на стаята. Матраците отскочиха. Стъклата на прозорците се пръснаха, от стените се изкърти мазилка, пух и парчета плат се разлетяха из стаята. Светкавиците от изстрелите на МАК-10 осветиха празната стая и разкриха като през мигащ калейдоскоп, че Хинтън нямаше жива мишена. Той веднага се спря, отстъпи и се огледа за ключа на осветлението.

На долния етаж Декстър беше се добрал до рецепцията, където стоеше Оливър. Оливър вдигна ръка и Декстър се закова на място. Двамата мъже очакваха да чуят викове на смъртен ужас. Изведнъж малкият хотел загадъчно утихна, като изключим сподавения хленч в една от отдалечените стаи.

Оливър разбра, че нещо не беше наред. Нещо не беше наред още от мига, в който бяха нахълтали. Мястото бе празно, сякаш бе затворено след края на туристическия сезон. Изглежда, че тук нямаше никой, камо ли Девлин и жената.

Той изръмжа на Декстър:

— Провери всяка стая на този етаж. Викни Роклиф и измъкнете всеки, когото намерите, и ги подредете ей там.

Оливър се обърна и се затича нагоре по малкото стълбище. Хинтън беше започнал вече да отваря с ритници вратите и да стреля в празните стаи.

Отдясно по коридора имаше четири стаи. Хинтън беше отворил с ритник и четирите и беше стрелял в тях. Оливър надникна в стаите, докато минаваше покрай тях. Всяка изглеждаше така, сякаш в нея бяха хвърлили малка бомба.

Оливър изкрещя към Хинтън:

— Спри!

В далечния край на коридора отляво една врата беше останала неотворена. Оливър пристъпи пред Хинтън и я отвори с ритник. Вътре, в единия ъгъл, се беше свила двойка на средна възраст. В своя гняв и погнуса Оливър за малко да ги застреля. Вместо това, той се обърна и поведе Хинтън назад към стълбището.

В тясната рецепция Декстър и Роклиф вече ги очакваха с един дебел, плешив мъж, който така силно се тресеше, че едва стоеше на краката си. Оказа се, че това е управителят.

Оливър се приближи до него и притисна дулото на своя „Роджър“ в слепоочието му.

— Колко души отседнали тука?

Мъжът изломоти:

— Трима. Двойката на горния етаж и един господин.

— Някоя друга жена?