Джон Кларксън - Единствен изход

— Не. Не.

— Къде е господина, тогаз?

— Не знам. Не знам. Може би е излязъл на вечеря.

— И няма друга жена?

— Не. Кълна се. Проверете в регистъра. Тази нощ имам само трима гости. Моля ви.

Оливър беше убеден, че не са сбъркали мястото. Но беше ясно, че Девлин и жената ги нямаше тук. За момент той остана на място и в гнева си се поколеба дали да не се обърне към Хинтън и да му нареди да избие всички тези хора. Но реши да не прекалява. Искаше да разбере дали все пак не бяха сбъркали мястото.

Той се обърна към управителя.

— Тоз мъж, самичкия, висок ли беше? Голям мон?

— Да! Да!

Оливър се обърна и взе на бегом няколкото стъпала до стаята. Искаше да провери дали там имаше дрехи, костюми, някакви следи, че Девлин може да се върне отново.

Огледа внимателно стаята и забеляза телефонния секретар. За късмет нито един от куршумите на Хинтън не беше го засегнал.

Той пристъпи до автомата и видя, че лампичката за получаване на съобщения мига. Натисна бутона и чу как записващата лента изсъска, за да се превърти.

И тогава ядосаният и изнервен глас на Джеймс Уолдрън прокънтя из опустошения малък хотел: „Девлин! Девлин, къде си? Отговори ми, Девлин! По дяволите, човече, трябва да ми се обадиш. Трябва да се явиш при мен, веднага. Обади ми се! По всяко време в участъка. Само се обади!“.

Оливър напусна стаята, слезе бързо по стъпалата и напусна хотела. Не проговори и не погледна към никого. Гневът, който се надигаше у него, беше толкова силен, че ако в този момент някой се изпречеше на пътя му и го попиташе нещо, щеше да го застреля без никакво колебание.

Останалите мъже просто го последваха навън през разбитата предна врата.

Декстър знаеше, че ако погледне към Роклиф и само повдигне вежда, дебелият мъж ще се разсмее гръмогласно. И той самият щеше да се присъедини към смеха му. И тогава и двамата щяха да бъдат мъртви. Оливър щеше да обърне автомата си към тях и да стреля, докато не изпразни целия пълнител. Декстър наведе глава и последва Оливър към колите.

Въпреки веселото си настроение, Декстър и Роклиф, също както Оливър, бяха напомпани за убийство. Но Хинтън, побърканият Хинтън, изглеждаше леденостуден. Той държеше автоматичния си пистолет с дуло, насочено към небето, за да не го опари нажежената цев. Не промълви нито дума. Стигаше гневът на Оливър. Вярата му не беше засегната. Той не подлагаше на съмнение пътищата на своя бог. Не разбираше как, но беше убеден, че са близо до жената. Чувстваше го.

Четиримата мъже се качиха отново в колите. Оливър затръшна вратата си и излая на Луис:

— Разкарай ни веднага от тоя шибан град! Спри при първия магазин, който видиш с алкохол, и купи бутилка ром. Тръгвай!

Оливър трудно удържаше гнева си. Ако Девлин беше имал намерение да се върне в стаята си, сега той вече никога нямаше да припари до това място. Ако то беше предназначено само за получаване на съобщения, той и без друго нямаше да се върне. И в двата случая Оливър се оказваше подведен.

Луис не зададе въпроси. Направи обратен завой и даде газ към магистралата.

В опустошения хотел на Уингейт Клоуз зашеметеният управител и двойката гости бяха започнали да осъзнават, че са останали живи. Не можеха да проумеят какво се бе случило. Бяха онемели след преживяния шок. Управителят се луташе безцелно из рецепцията. Знаеше, че трябва да се обади на полицията, но не беше сигурен какво точно трябваше да каже. Никой от тях не беше виждал стрелба с оръжие, камо ли целия адски хаос, който предизвикваха автоматичните откоси.

Изведнъж по АТЦ иззвъня външен сигнал. Управителят вдигна слушалката. Когато гласът помоли за стая 211, той автоматично го свърза.

При второто позвъняване автоматичният секретар горе се включи. Записаният глас на Девлин произнесе:

— Уолдрън, остави ми номер къде и кога мога да те намеря.

Джеймс Уолдрън седеше на ръба на леглото си. Тъкмо се канеше да се отпусне и да заспи, но реши да опита още веднъж. Той изслуша съобщенията на Девлин и зачака да чуе сигнала. Погледна часовника си. Показваше 6:20 вечерта. След като сигналът се чу, той заговори с примирен глас.

— Девлин, тук е Уолдрън. Моля те, обади се в участъка. Те ще ми звъннат вкъщи, ако все още съм тук. Благодаря ти.

Уолдрън постави слушалката на вилката и се изтегна по гръб. Замисли се какво ще прави, след като Фентън съсипе кариерата му. Изобщо не беше сигурен, че ще има повече нещо общо с прилагането на закона. Може би ще стане учител. Ще си намери някое хубаво частно училище във вътрешността на страната и ще се отдаде на тих учителски живот. Може би история, помисли си той. Да речем, антична история от времето на римляните. Това щеше да бъде точно толкова близо до настоящето, колкото на Уолдрън му се искаше.