Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин обърна гръб на речния бряг и пое към къщата. Ани го задържа за миг и каза:

— Почакай, Дев. Само още няколко минутки. Това е най-хубавата част от деня тук.

— Става късно, Ани.

— Само още няколко минутки.

Той не се съгласи, но се спря и погледна към небето, което беше започнало да става пурпурно, осеяно с помръкващи облаци. Застина на място сред високата трева на мочурливата поляна, загледан в цветовете на залеза и заслушан в нежния ромон на реката, чийто талази се плискаха в брега. Остави се на мига, докато не престана да забелязва нищо, освен красивото гаснещо небе и шума на водата.

После бавно се върна към реалността и тихо каза:

— Хайде.

Махна с ръка и на Бен да го последва към къщата. Ани бавно закрачи до него, а Бен и Елизабет тръгнаха след тях.

Когато стигнаха до ливадата пред къщата, Ани го попита дали не могат да прескочат до града и да купят малко вино.

— Ще ми трябва и мляко за закуска. Не би било зле да купим и някой вестник.

Очакваше Девлин да каже „не“, но той се съгласи.

Девлин прецени, че ако се налагаше да ходят до града, сега щеше да бъде най-подходящият момент, когато по улиците има по-малко хора, а магазините все още са отворени.

Девлин помоли този път Бен да шофира. Едрият мъж се намести зад волана на жълтия форд комби. Елизабет, разбира се, зае мястото на предната седалка до него. Девлин и Ани седнаха отзад.

Бен грижливо закопча колана на Елизабет, после пристегна и своя. Запали колата и пое по тесните селски пътища, докато не стигна търговския квартал на малкия град. Повечето магазини бяха струпани около едно широко затревено поле за игра, което оформяше централния площад на градчето. Около площада имаше будка за вестници, малка бакалия, пощенска станция, бензиностанция, агенция за недвижими имоти и, в другия край на площада, магазин, в който се продаваха вина и спиртни напитки. Девлин успя да намери много хубаво червено бордо от Сен Жулиен. Той се върна при комбито и подкара към южната страна на площада.

Тридесет секунди по-късно черният мерцедес на Оливър закова спирачки пред магазина за алкохол. БМВ-то го следваше плътно и също спря.

Никой в БМВ-то не знаеше защо колата на Оливър спря в този град, но веднага щом забеляза, че минават покрай магазин за алкохол, Роклиф обяви, че ще слезе да вземе бира. Декстър му каза да седи мирен, но дебелакът не можеше да пропусне възможността да вземе нещо за пиене за из път.

Луис вече излизаше от мерцедеса и се готвеше да влезе в магазина. Хинтън го наблюдаваше. Декстър беше хванал дясната ръка на Роклиф, за да не може да излезе от колата, но Роклиф успя да отвори прозореца и извика поръчката си на Луис.

— Земи няколко кутии бира, мон. Ще ти ги платя.

Луис се спря и се обърна към Роклиф. Може би наистина беше Чанго. Или съдбата. Или карма. Но когато Роклиф извика на Луис, Хинтън се извърна към него и точно в този момент, отвъд площада, Девлин излезе от комбито и закрачи към вестникарската будка.

Оливър наблюдаваше Луис, очаквайки нетърпеливо да му донесат бутилката ром. Останалите просто седяха в колите и чакаха. Но не и Хинтън. Хинтън се задвижи, и то светкавично. Отвори с рамо вратата на мерцедеса и изсъска на Луис да се върне веднага. Луис забави ход и погледна Хинтън. Беше смутен. Не му се искаше да пренебрегне Оливър, но изразът на лицето на Хинтън го накара да замръзне на място.

Когато Луис се спря, Роклиф изврещя от мястото си:

— Хайде, мон!

Хинтън го сряза с едно: „Млъкни!“ с такава ярост, че Роклиф се свря обратно в колата.

Оливър се надвеси през отворената врата и попита Хинтън:

— Кво стаа бе, мон?

Но Хинтън беше като наелектризиран. Той бе вперил поглед в отсрещната страна на площада, изчаквайки Девлин да излезе от вестникарския павилион, за да се убеди, че вижда това, което му се бе сторило, че вижда.

Оливър настоя:

— Кво има, мон?

Хинтън отвърна, без да отмества поглед от вестникарския павилион:

— Той е там! Той е ей там.

Оливър отвори задната врата, излезе, застана на улицата и се огледа. Забеляза малкия форд комби. Можеше да се обзаложи, че вътре имаше хора. Но тъй като не беше видял Девлин, не знаеше за кого да гледа.

— Къде?

Хинтън не отговори, само просъска на Луис:

— Влизай!

Шофьорът, забелязал, че двамата мъже се взират в нещо, изтича обратно до колата.

Напрежението на Хинтън вече се бе предало и на Оливър.

— Къде е? Къде е мона?

Хинтън му посочи.