Джон Кларксън - Единствен изход

— Разбирам.

— Съжалявам, но е така.

— Не съжалявай.

— Е, мисля, че не съжалявам. По-скоро съм ядосан, отколкото съжалявам.

— Може би, Джак, когато всичко това свърши, когато нещата се върнат в нормалното си русло, ще седнем и ще си поговорим. Нали разбираш, чак когато цялата тази гадост, която сега ни виси над главите, вече бъде минало.

Девлин се усмихна.

— Какво? — попита го тя.

— Опитвам се да си спомня какво означаваше думата „нормално“.

— Твоят живот е толкова…

— Толкова какво?

— Толкова… необикновен?

Девлин се разсмя. Ани рядко го бе виждала да се усмихва, откакто бе пристигнал и сега искреният му смях сякаш изпълни поляната наоколо.

— Какво?

— Ани, „необикновен“ е толкова деликатна дума. Много си мила.

— Е, може би дори не съм в състояние да си представя в какво се е превърнал животът ти. Но може би, ако се измъкнем живи от всичко това, ще трябва да помислим как да променим живота си. Може би заслужаваме втори шанс.

— Може би.

— Какво мислиш за Елизабет?

Девлин се извърна да погледне момиченцето.

— Тя е възхитителна. Прилича на детето, което всяко семейство би искало да има.

— Не мисля, че бих го преживяла, ако нещо се случи с нея.

Ани искаше Девлин да й каже, че нищо няма да се случи с детето, но той не го направи.

— Знам какво имаш предвид — каза той.

Ани усети, че паниката отново се надига вътре в нея и Девлин го почувства, без дори да я бе погледнал.

— Успокой се, Ани. С нея всичко ще бъде наред. Докато чичо Бен е наоколо, много се съмнявам, че нещо може да й се случи.

— Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.

— Добре.

— Какви шансове имаме, Дев?

Наистина. Девлин помисли за момент, преди да отговори.

— Преди много, много години, ходех в едно „дожо“, школа, при един чернокож американец, инструктор по карате. Беше голям грубиян. Много силен, и разбира се, мачо. Нали ги знаеш, онези улични тарикати, груб чернокож мачо, но бе преминал през много степени в каратето и това доста го бе променило. Беше станал някак по-вглъбен. По-съсредоточен. Но под всичко това, разбира се, той продължаваше да си бъде от онзи тип мъже, които знаят как да оцеляват на улицата. Все още инстинктивно груб, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Така ми се струва.

— От него научих много.

— Да.

— И така, един ден, беше много отдавна, той ни показваше техника на петима или шестима от нас. Бяхме го обградили в кръг, за да видим добре какво се опитва да ни покаже. Беше сложна схватка, затова се приближихме до него да виждаме по-добре. Изведнъж той вдигна глава и видя, че е обкръжен. Завъртя глава насам-натам, за да ни огледа и се усмихна. Реши да използва създалата се ситуация и да ни даде малък урок, затова ни попита: „Какво ще направите всички вие, ако се окажете обградени като мен сега?“. „Е, отговорът е очевиден — измъкваш се и се чупиш.“ „Но как?“ „Ами покажете някоя интересна техника.“

Девлин замълча за малко, припомняйки си онзи ден и урокът, който бе получил тогава. После се сепна и продължи.

— И така, той ни показа въпросното движение и после ни каза нещо много интересно. Той рече: „Щом си отворите пътя, движете се бързо, щот един от тях държи ножа“.

— Не разбирам.

— За него беше ясно като бял ден, че някой от тайфата около него има нож в ръката си. Днес може би ще е пистолет вместо нож, но смисълът беше в това, че той изобщо не се съмняваше, че някой крие оръжие. Урокът беше, че след като веднъж си пробил, трябва да продължиш. Да действаш. Защото който и да държи този пистолет или нож, няма да се поколебае да го използва. Ние веднъж си отворихме пътя с гръм и трясък, Ани, но почти нищо не правим. Седим си тук и чакаме онова ченге да си свърши работата. Сигурно това е единственото, което може да се направи. Но ние бездействаме и това не ми харесва.

— Какво трябва да направим?

Девлин се усмихна.

— Точно за това си мислех. Не мога да си представя нещо друго, освен да се крием, докато те включат в онази програма за свидетелите. Ако това отнеме прекалено дълго време, или ако не проработи, отново ще се активизираме. И този път няма да спрем. Ще действаме, ще действаме без почивка.

— Окей.

Девлин се изправи и изтупа панталоните си. Движението му привлече вниманието на Бен и той проследи как Девлин помогна на Ани да стане. Ани хвана Девлин под ръка. Жестът й беше спонтанен и човек съвсем естествено можеше да ги вземе за двойка. Те тръгнаха към реката и възвиха леко от мястото, където стояха Бен и Елизабет. Но Девлин се постара да остане в полезрението на Бен.