Джон Кларксън - Единствен изход

— Какво е това? Хотел?

— Да.

Рейли се приближи, надникна иззад ъгъла и забеляза, че Уолдрън записва някакъв номер. После го чу да казва:

— Девлин? Девлин? Там ли си още?

Той влезе отново в клетката на главния инспектор, тъкмо когато Уолдрън пусна слушалката върху вилката. Рейли се приближи още повече, за да може да види номера, който Уолдрън беше записал на листчето за бележки до телефона. Виждаше го ясно. Повтори го няколко пъти, за да е сигурен, че го е запомнил.

Преди Уолдрън да успее да му каже отново да напусне, Рейли попита:

— Кой беше? Девлин?

— Да. Много добре знаеш, че беше той.

— Идва ли?

— Не се грижи за това. Всичко е под контрол.

Уолдрън откъсна горното листче от пачката и го напъха в джоба си. Изправи се и профуча покрай Рейли. Рейли го изчака да излезе, след което се приближи до пачката с листчета. Все още можеше да се види бледия отпечатък на номера, който Уолдрън беше записал. Той леко го повтори и сравни с цифрите, които беше запаметил. Всичко съвпадаше. Усмихна се и си каза: „Бягай да кажеш на Фентън каквито си искаш лъжи, тарикат такъв. Човекът ти е мъртъв“.

Рейли се върна на бюрото си и вдигна своя телефон. Набра специалния номер на Британската телекомуникационна компания. Служителката го попита за номера на адресата. Той й каза:

— Лондонска столична полиция.

Тя го попита за името и номера на значката. Той знаеше имената на колегите си, които имаха право на достъп, но не знаеше номерата на значките им, затова се наложи да съобщи собственото си име и номер.

— Полицейски сержант Патрик Рейли, Значка МД1211.

Служителката го попита за номера, който искаше да провери и той й продиктува номера, който Девлин току-що бе записал.

Служителката набра номера в компютърната система на Бритиш Телеком и вкара кодовете за достъп. След дванадесет секунди компютърният листинг изведе името и адреса на телефона. Рейли много внимателно записа всичко.

— Този телефон се води на адрес хотел „Монтегю“. Уингейт Клоуз. Пощенски клон Кеймбридж 2, СВ2.

— Благодаря.

Рейли бързо затвори телефона и се качи до справочния отдел на участъка на втория етаж. Взе атласа, който съдържаше карти на Кеймбридж, Англия, и намери мястото. Оказа се малка уличка между Тръмпингтън и Кеймбридж, разклонение от А1309, къс магистрален път с местно име Хай стрийт.

— Спипах те, проклето копеле! Скоро ще съжаляваш, че си имаш работа с Патрик Рейли.

Рейли вдигна телефона и позвъни на пристава в Магистратурата. Мрежата се задвижи много бързо. Съобщението бе предадено в щаба на Мислович на Беруик стрийт. Всички бяха предупредени да предадат информацията бързо. На Зенко му се обадиха по клетъчния телефон, после той звънна на Рейли.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! — изсъска Рейли. — Защо ми звъниш тук?

— Забравяш, че вече работим пряко.

— Добре. Получихте ли го?

Зенко повтори адреса. Рейли добави:

— Стая 211. Разбра ли? Това е хотел. Не стреляйте из целия хотел. Той е в тази стая. Този път си свършете работата. Друг шанс от мен няма да получите. Довиждане.

Рейли така и не изпита скрупули, че „работата“ включваше убийството на една жена и на детето й.

Уолдрън се бори с Фентън в продължение на петнадесет минути, отбивайки атаките му и гарантирайки, че не само Девлин и жената щяха да се предадат в рамките на следващите двадесет и четири часа в участъка, но и че ще бъдат заловени главните заподозрени по случая. Фентън заплашваше, че ако го будалка, ще си изпати, но Уолдрън упорито се придържаше към своята версия. Девлин и жената щяха да се явят. Престъпниците щяха да бъдат арестувани. Разследването беше под контрол.

Уолдрън напусна кабинета на Фентън с пълното съзнание колко далеч бе от осигуряването на когото и да било. Свърза се със своите наблюдатели на Беруик. Нищо. Каза на хората си да останат на място. Поколеба се дали да се обади на Девлин, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Девлин нямаше да се яви преди арестуването на Мислович. Изведнъж, след двадесет и шест часа непрекъсната работа, се оказа, че не можеше да направи нищо повече, освен да се прибере вкъщи, да поспи и да се обади на Девлин веднага, след като екипът му залови Мислович. Ако го заловеше изобщо.

След като Зенко предаде на Мислович информацията от Рейли, югославянинът седна в „Марла’с“ и потъна в размисъл. Необходимостта да помага на Оливър, сякаш работеше за него, го терзаеше. И за пръв път се замисли над обстоятелството, че се кани да причини смъртта на своя роднина. Помъчи се да изясни чувствата си, за да разбере дали този факт го притеснява. Притесняваше го, но не много. Не беше виждал сестра си от толкова години, че трудно си я спомняше. Никога не беше виждал Ани. Всичките им уговорки бяха ставали по телефона. Не, единственото нещо, което наистина го притесняваше, беше, че Оливър се опитваше да го покровителства.