Джон Кларксън - Единствен изход

Вътрешният телефон на Уолдрън иззвъня. Една кокалеста ръка дръпна слушалката от вилката и натисна копчето на линията на Уолдрън.

— Полицейски участък Тауър.

— Главен инспектор Уолдрън, моля.

— Кой звъни? — попита Патрик Рейли.

— Джак Девлин.

— Само за минута.

Рейли постави слушалката върху бюрото и умът му запрепуска бясно. Изгаряше от желание да обърне това обаждане в своя полза.

— Главен инспектор Уолдрън го няма в момента. Дайте ми номера си и ще му предам да ви се обади.

— Кога очаквате да дойде?

— Всеки момент. Дайте ми номера, на който може да ви намери.

Девлин затвори слушалката, без да каже повече нито дума.

— По дяволите! — изруга Рейли и тресна слушалката. Девлин явно не се намираше далеч, но как можеше да го намери? Желанието на Рейли да насъска убийците по следите му беше толкова неистово, че той усети възкисел вкус в устата си.

Дочу, че някой отвън поздравява Уолдрън и вдигна глава, когато главният инспектор нахълта в помещението. Той влезе и дори не погледна Рейли, с което чашата на негодуванието в душата на озлобения мъж преля.

Бюрото на Уолдрън беше отделено от общото помещение със средно високи панели, които създаваха един по-усамотен кът. Това беше една от малкото привилегии, които се полагаха на Уолдрън в качеството му на патрулен офицер с най-висок ранг в участъка.

Рейли наблюдаваше как Уолдрън се скрива в своя ъгъл и го изчака, докато си изчете съобщенията, две от които бяха от началник-групата Фентън.

Рейли се ухили самодоволно. Вече беше успял да надникне в съобщенията, предназначени за Уолдрън. Фентън настояваше да знае местоположението на Девлин и заповядваше Уолдрън веднага да се яви при него и да му докладва лично. Много лошо, че Уолдрън току-що бе пропуснал телефонното обаждане.

След като изчисли, че Уолдрън е стигнал до второто съобщение на Фентън, в което се казваше, че иска да се яви при него, Рейли стана от бюрото си и се приближи към къта на главния инспектор.

Рейли си достави още миг удоволствие, наблюдавайки състоянието, в което се намираше Уолдрън. Изглеждаше ужасно — небръснат, размъкнат, изтощен.

— Фентън иска да те види.

Уолдрън вдигна поглед.

— Иди и му кажи на твоя бос, че идвам ей сега.

— Той е толкова твой началник, колкото е и мой, шефе.

— Не, не е.

— Осмелявам се да кажа, че е, освен ако някой не е направил кадрова промяна, за която не съм известен.

— Има много неща, които не са ти известни, Рейли.

— Е, ето ти един съвет за нещо, което ми е известно. Само се опитай да се опънеш на Фентън и той ще те загроби.

Уолдрън понечи да отвърне нещо на Рейли, но сдържа реакцията си. Не искаше да доставя удоволствие на злобното старо ченге, като покаже, че е захапал въдицата.

Вместо това рече:

— Излез оттук, Рейли. Имам работа.

Точно тогава телефонът на Уолдрън иззвъня. Той бързо включи комутатора.

— Уолдрън.

Гласът от другата страна на линията отговори:

— Девлин.

Изведнъж умората на Уолдрън изчезна.

— Девлин, къде сте, по дяволите?

Рейли застина на мястото си и наостри уши. Дори се надвеси към телефона, опитвайки се да долови гласа на Девлин от слушалката.

Уолдрън го изгледа, но Рейли не се помръдна. Инспекторът му махна с ръка да напусне. Рейли излезе от ограденото място, но щръкна зад панела и се напрегна да чуе нещо. Уолдрън държеше слушалката на малко разстояние от косматото си ухо и Рейли почти долавяше гласа на Девлин. Чу го как пита нещо за Мислович.

Уолдрън отвърна:

— Не. Мястото е под наблюдение и очаквам след около час да получа пълномощия. Тогава ще го прибера.

Рейли не успя да схване отговора на Девлин, но чу Уолдрън да казва:

— Вече съм се погрижил за това. Тя ще бъде включена в прокурорската програма за защита на свидетелите. Ще бъде в пълна безопасност.

Рейли долови думата „срокове“ от другата страна на линията и чу отговора на Уолдрън:

— Ще хвана Мислович този следобед. Или най-късно утре.

Девлин отговори:

— Обади ми се, когато го задържиш. Уговорката остава — отвърна Девлин.

— Почакай малко — каза Уолдрън. — Не затваряй. Трябва да знам къде се намираш. Главната прокуратура няма да се съгласи, ако не са сигурни, че не сте избягали някъде.

— Намираме се на три часа път извън Лондон. Не искам да виждам никакви ченгета, които да ни търсят, Уолдрън, иначе уговорката отпада.

— Трябва да ми дадеш някакъв номер, на който да те намеря.

— Обади ми се на 0223–679111, вътрешен 211.