Джон Кларксън - Единствен изход

След това, разбира се, идваше въпросът с детето. Мислович отпи от кафето и се замисли. Повдигна рамене, но нищо повече. Та малко ли жени и деца беше избил Мислович в бруталната гражданска война у дома? Стотици? Хиляди? Още две жертви нямаше да бъдат от особено значение. Не и за Мислович. Бащата вече беше мъртъв. Майката също щеше да умре. По-добре детето да не остава сираче. И по-добре онова копеле, дето бе стегнало веригата около врата му и го бе използвало вместо щит, също да умре. Това беше най-важното: Девлин трябваше да умре.

Мислович вдигна клетъчния телефон на Зенко. Изобщо не го интересуваше кой от другата страна щеше да чуе как гласът му произнася смъртната присъда. Усмихна се. Сделката със смъртта отново го накара да се почувства добре.

Телефонът иззвъня три пъти. Отговори женски глас. Жената му продиктува друг номер на Оливър. Мислович набра номера и попадна на офиса в склада. Отзова се Оливър.

— Господин Оливър, тук е вашият приятел от Сохо.

Оливър се усмихна и заговори. Кокаинът за него беше като магия. Той привличаше към него и силния, и слабия. Оливър обожаваше тази част от играта. Той го притежаваше, те го искаха.

Ярдито се надвеси над телефона и каза на Мислович:

— Да, мон, очаквах да се обадиш. Е, готов ли си с оная работа?

— Да. Имам информацията, която ти трябва.

— Добре, добре.

— Имаш ли нещо за писане?

— Давай.

Мислович предаде информацията на Оливър.

— Съветвам ви да тръгнете бързо. Не знам колко време ще се задържат там.

— Аз никога н’са бавя, мон. Н’са притеснявай. Те вече са мъртви.

— Ще бъдеш ли готов да доставиш стоката?

— Да, от моя страна всичко е готово. Искаш сега да уредим сделката, или искаш първо да са опраим с оназ работа.

— О, първо се оправете с таз част от сделката. Първо трябва да приключите с това. Ако приемем, че с тази първа част сме свършили, кога можем да приберем товара?

— Утре. Шест часа вечерта.

— И къде ще бъде това?

Оливър продиктува на Мислович местоположението на своя склад.

— Знаеш ли дей тва?

Мислович отвърна:

— Да. А ти знаеш ли къде е Кеймбридж? Чувам, че там имало много умни хора.

— Н’са притеснявай, приятел, скоро там ще има много мъртви хора.

Девлин и Ани седяха тихо на тревистата поляна откъм южната страна на къщата. На около петдесет метра от тях Бен стоеше на брега на река Кам. На няколко стъпки от него Елизабет береше стръкчета детелина и диви цветя. Бен държеше една смешно мъничка плетена кошница, която Ани бе намерила в къщата. Когато Елизабет намереше някое съкровище, което искаше да запази, тя дотичваше при Бен. Той се навеждаше и протягаше кошничката. Тя поставяше стръкчето трева, детелината или цветето върху вече набраната зеленина. От време на време се осмеляваше да се отдалечи малко повече, отколкото Бен би искал и той предприемаше необходимите мерки, за да скъси разстоянието.

Ани и Девлин наблюдаваха тази несъразмерна двойка. Ани не можеше да се сдържи да не се усмихне, но Девлин не се наслаждаваше особено на мига. Не се чувстваше много комфортно, така както бяха излезли на открито. На Ани й се бе наложило да го моли да й позволи да изведе Елизабет навън. Детето не бе излизало на разходка или да си поиграе навън от два дни. Най-сетне Девлин бе отстъпил, но само за един час. Единият час почти бе изтекъл. Слънцето бавно потъваше на запад, хвърляйки златисточервеникав отблясък над мочурищата и реката.

Беше тиха, великолепна вечер сред селския английски пейзаж, но нямаше нищо очарователно във факта, че Бен носеше със себе си „Колт Питон“ и 357 калибър „Магнум“ под мишницата си или че Девлин бе напъхал „Глок“ 17 в колана си и 22 калибър „Берета“ в десния джоб на панталона си.

Ани беше убедила Девлин да излязат на открито, но мълчанието му я притесняваше. Опасяваше се, че му се е противопоставила. Не й се искаше да прави това. Предишната нощ по някакъв начин ги бе сближила и отдалечила отново.

Най-после тя промълви:

— Добре ли си, Дев?

Девлин се извърна и я погледна. Въпросът му се стори странен.

— Какво има? Да не би да ми се сърдиш за това, че те помолих да излезем навън?

— Не. Наистина не.

— Тогава какво има?

На Девлин му се дощя да отхвърли въпроса й, но не можа. Обърна се да й отговори, но се спря за момент, за да я погледа. Залязващото слънце я обгръщаше в такава топла, златиста светлина, правейки я да изглежда толкова чувствена и красива, че Девлин не се сдържа и промълви:

— Ами, изморих се да се държа на разстояние от теб. Знам, че така налагат обстоятелствата, но ми омръзна.