Джон Кларксън - Единствен изход

Ани продължи да се усмихва.

— Аз май трябва да се обличам.

— Да.

— Е — попита тя, — как си?

— Чудесно. А ти?

— И аз. Странна нощ, а?

— Аха.

— Кога за последен път си оставял гола жена да се измъкне от леглото ти?

— Не мога да си спомня.

— Може би никога?

— Ще ти кажа нещо, Ани.

— Какво?

— Ако продължаваш да се разхождаш полугола, няма да ти позволя да си облечеш останалите дрехи скоро.

Той го произнесе с толкова директен, сериозен глас, че Ани не можа да омекоти забележката му с шега или усмивка. В думите му нямаше нищо инцидентно. Начинът, по който го каза, начинът, по който я гледаше в този момент, я накара да се почувства едновременно желана и объркана. Дощя й се да каже, че съжалява, но не го направи. Просто се върна в банята.

Появи се след няколко минути, облечена в сини джинси и широк пуловер. Пуловерът покриваше тялото й по начин, по който загатваше прелестите й. И джинсите подхождаха на такава дългокрака и фина жена като нея.

Когато Девлин отново я погледна, той разбра какъв сексапил притежава тя и каква власт има над него. Дори когато съзнателно се опитваше да прикрие своя сексапил, както бе направила сега, това усилие я правеше още по-привлекателна. Сега, повече от всякога, за Девлин стана ясно колко много бе желал тази жена и колко много я желаеше сега. И същевременно разбра защо я бе напуснал. Дали сега бе пораснал достатъчно и дали бе натрупал достатъчно опит, за да може да й устои?

— Имам идея — каза тя.

— Какво?

— За едно място, където да се скрием.

— Къде?

— Една приятелка, преподавател в Кеймбридж, в един от тамошните колежи, е в творческа ваканция във Франция. Работят по реставрацията на някакъв манастир или нещо подобно. Домът й е празен.

— Какво е мястото. Къща?

— Малка селска къща. Извън града. Всъщност, близо е до едно място, което се нарича Грантчестър. Недалеч от река Кам. Много е спокойно. Къщата е била въздигната от руините преди години и реставрирана.

— На какво разстояние се намира оттук?

— О, може би на три часа път с кола.

— Как ще влезем?

— Тя крие ключа на задната веранда. Знам къде го оставя. Ако го няма там, просто ще разбием вратата. Тя ще ме разбере. А и никой няма да ни види. Наоколо няма никого, може би на повече от километър околовръст.

— Значи има други къщи наоколо?

— Да, но са достатъчно отдалечени.

— Няма ли на съседите да им се стори подозрително, че някой се е нанесъл?

— Не мисля. Нали знаеш, това е университетски район. Хората идват и си отиват. Студенти. Преподаватели. Можем просто да минем за приятели, дошли за някакви лекции или нещо подобно, които са отседнали за малко.

— Близо ли е до града?

— В района има три малки селца. Бартън, Грантчестър и Тръмпингтън. После е градът Кеймбридж, на три километра северно. Повечето пътища са черни, на едно място на пътя има кръчма, универсален магазин, няколко дюкянчета и поща. По-нататък има друго такова място, същото като предишното.

Девлин помълча малко. Явно обмисляше идеята.

— Окей, звучи чудесно. Сигурна ли си, че няма да има никакви проблеми, ако влезем в дома на приятелката ти, когато я няма?

— Правила съм го и преди.

— И тази твоя приятелка сега е във Франция?

— Да.

— Ясно. Добре.

В девет часа те вече бяха на път. Девлин обиколи Лондон на запад по М25 и хвана М11 в северна посока. Нямаше никакво желание да кара през града.

Бен седеше на задната седалка с Елизабет. Детето беше заспало минути след като бяха потеглили. Малката й главица бе опряна на бедрото му. Бен се поколеба дали да не постави ръката си на рамото й, но се уплаши, че може да е прекалено тежка за нея, затова остана, прибрал ръце в скута си, готов да хване детето при всяко внезапно спиране.

Ани седеше до Девлин. Усещаше преградата, която той бе издигнал, за да я задържи настрана, затова просто бе забила поглед напред, без да казва нищо. Не можеше обаче да си обясни непреодолимото желание, което изпитваше да се пресегне и да хване ръката му.

Пътуваха на север по М11, докато не стигнаха до град Харлоу. Ани най-сетне наруши тишината. Това бяха първите думи, произнесени през последните два часа.

— Ще спрем ли да напазаруваме нещо?

— Да.

Ани изчака Девлин да й каже какво, но той замълча.

— Да купя ли нещо за вкъщи?

— Да, разбира се, но не се бави.

Девлин подкара бавно по главната улица на града, докато не забеляза магазин за електроника. Отвъд улицата имаше пазар откъм площада. Той влезе в магазина, докато Ани прекоси улицата към пазара.