Джон Кларксън - Единствен изход

Изправи се и затвори тежката стоманена врата. Щеше да бъде чудесно да види как пламъците облизват и поглъщат трупа, но не искаше да похабява жертвения дим. Той трябваше да се издигне високо и да се разсее сред облаците, помисли си той. Така щеше да е най-добре. Миризмата на изгаряща плът се полагаше единствено на Чанго.

Той пусна газта на пълни обороти и отстъпи, представяйки си как пламъците подпалват дървото и огънят облизва плътта, издува я на мехури, после нагъва и овъглява кожата, поглъща я, докато кръвта и мускулите не започнат да почерняват. И той продължи да си представя всичко това, докато не усети, че горещината от голямата стоманена пещ заплашва да обгори предната част на тялото му. Видя как първите бели валма дим излизат от комина и си представи как костите пукат, черепът се разцепва и всичко бавно се овъглява и превръща в пепел.

Хинтън се насили да се обърне и да си тръгне. Искаше му се да се върне в своя параклис и да поднесе пред олтара миризмата, жарта и благоговението, което бе стаил дълбоко в себе си.

Хинтън наистина вярваше, че пушекът, който сега се издигаше над Хакни, щеше да се окаже енергията, която щеше да завихри смерча и да сбере на едно място играчите в тази смъртоносна игра.

Уолдрън се разписа в приемната на Службата на Прокуратурата на Нейно Величество, седна на един диван в чакалнята, облегна се на стената зад него и тутакси заспа. Гласът на секретарката от протокола го събуди.

— Сър! Сър! Господин Макдермот ще ви приеме веднага.

Уолдрън потърка очи да се разбуди и бързо се изправи на крака. Случаят не позволяваше да изглежда сънен и отпуснат.

Той мина покрай бюрото на приемната и се запъти към двойната остъклена врата, откъдето едно младо черно момиче го придружи.

То му подаде пластмасова табелка за посетители, усмихна се и поведе Уолдрън през лабиринт от коридори. Въведе го в един невзрачен офис. Беше около пет квадратни метра, но имаше прозорец, което Уолдрън възприе като белег за донякъде висок ранг на неговия обитател.

— Господин Макдермот ей сега ще дойде.

Офисът беше почти празен, но бюрото бе отрупано с отчети, формуляри, папки и доклади.

Преди Уолдрън да беше успял да се разположи на един стол, в офиса влезе мъж. Стори му се задъхан. Беше около тридесетгодишен, оплешивяващ, много слаб, и висок малко над метър и осемдесет. Носеше обичайната бяла риза, вратовръзка и тъмни панталони, които му висяха. Уолдрън предположи, че сакото на костюма е закачено зад вратата. Идентификационната карта на мъжа беше закопчана на колана над дясното му бедро. Без съмнение, името му беше Макдермот. Заприлича му на Икабод Крейн.

Макдермот му протегна ръка.

— Вие трябва да сте приятелят на Милт Райзъл.

— Да. Джеймс Уолдрън.

— И сте от Столичната?

— Да, главен инспектор.

— Разбирам. Е, Милтън ме помоли за една услуга, да поставя името ви в началото на списъка си тази сутрин. С какво мога да ви бъда полезен?

Уолдрън никога не беше чувал да наричат Милт Райзъл Милтън, но това сега беше извън темата.

— Имам свидетелка, която трябва да бъде включена във вашата програма.

— Милтън ми каза това. Кога?

— Кога?

— Да, кога искате да я включим в програмата? Тя знае ли какво означава това?

— Да. Знае, разбира се. Искам да я включим още сега. Веднага.

— Това е невъзможно. Ще отнеме поне три седмици, докато придвижим молбата й. А и няма никакви гаранции, че ще бъде одобрена. В момента имаме доста такива молби.

— Можете ли да я настаните някъде временно, докато върви тази процедура?

— Защо толкова бързате?

— Ако не го направим, ще я убият.

— Тя къде е сега?

— В момента се укрива някъде наблизо и чака да й съобщя, че можем да я приберем.

— Знаете ли къде се крие?

— Не точно, но знам как да се свържа с нея.

— Звучи, сякаш не ви се доверява напълно.

— Не.

— Защо?

— Твърде сложно е за обяснение. И така, ще можем ли да я настаним някъде, докато върви процедурата по включването й в програмата?

— Вижте, господине, настоявам да разберете къде се намира тя, преди да се ангажирам с тази работа. Нямам намерение да премествам планини заради нея и най-накрая да разбера, че се крие някъде, където не можете да я намерите.

След двете денонощия непрекъсната работа и след като се бе справил с цялото напрежение около него, Уолдрън се почувства смазан от дребнавостта на Макдермот, но успя да запази хладнокръвие. Беше решен да преговаря, докато не постигне онова, което целеше.