Джон Кларксън - Единствен изход

Спирането на колата събуди Елизабет. Изглеждаше съвсем спокойна, въпреки че се намираха на непознато място. Докато Девлин и Ани пазаруваха, Бен седеше в задната част на микробуса с голямата си кожена торба на пода и Елизабет на седалката до него. Момиченцето бърбореше кои кукли бе оставило у дома, кои бе взело със себе си, и защо.

Бен пък си мислеше кои оръжия и кутии с амуниции бе взел, кои бе оставил и защо.

Нито един от двамата охранители на Оливър нямаше представа защо Хинтън беше толкова загрижен за начина, по който изнасяха мъртвеца. Хинтън не искаше тялото да се покрие с отоци.

Останките на Трек бяха увити в голямо, чисто руло найлон. Приличаше на какавида на някакво гигантско насекомо.

Те носеха трупа надолу към баржата.

Хинтън посочи откритото пространство зад кърмата и каза:

— Поставете го, полека. Ей там.

Кръвта на Трек беше изцапала вътрешността на сивкавия прозрачен найлон. Каквото и да се криеше под найлона, то очевидно беше мъртво. Хинтън им бе казал да го оставят на такова място, където да се вижда. Никой от двамата мъже не посмя да спори с Хинтън. Просто оставиха тялото и слязоха от баржата.

Хинтън запали двигателя и ги изчака да развържат въжетата. Нямаше да ходи далече. Само на около километър по канала, до една промишлена горивна камера, която се намираше зад огромна тухлена постройка, представляваща изоставена електроцентрала.

Лицето на Хинтън беше безизразно, но вътрешно той изживяваше еуфория. Беше убеден, че предоставената му възможност да убие, бе знак от неговия бог. Толкова бързо, толкова утолително. Толкова явен знак след среднощната му молитва. Той беше дълбоко благодарен и сега щеше да даде израз на почитта си към Чанго.

Хинтън достигна своята цел и приближи баржата до брега. Десетминутното му пътуване по канала беше напълно скрито от чужди погледи.

Хинтън привърза баржата и скочи на кърмата. Той приклекна и повдигна мъртвеца, като внимаваше главата да не се удари в борда.

Хинтън успя да пъхне дясната си ръка, а после и лявата под трупа и го повдигна. Слезе от баржата и понесе своя жертвен дар към нещо, което приличаше на огромна стоманена пещ, висока почти два метра, два метра и половина широка и повече от метър дълбока. Тя представляваше основата на жълт тухлен комин, който се издигаше на почти двадесет метра височина към сивото, изчистено от вятъра небе над Хакни.

Вътре, на дъното на правоъгълната стоманена пещ, имаше дълъг почти метър, овален газов пръстен, защитен с метална решетка. Половината от лицевата страна на пещта представляваше врата, която се отваряше с резе и зейваше достатъчно широко, за да могат вътре да се хвърлят отпадъците и боклуците, които трябваше да бъдат изгорени.

Хинтън просеше благоволението и намесата на Чанго, за да се добере до онази жена. Ако не я убиеше скоро, той вярваше, че ще залинее и ще се превърне в лесна плячка за мнозина, които биха изпитали наслада от неговата смърт.

Сега враговете му изглеждаха като деца. Гледаше на тях като на малки момченца, които се перчеха и се правеха на много силни. Но те не притежаваха истинска сила. Никой от тях. Но имаха патлаци и можеха винаги да го застрелят, ако се покажеше слаб и уязвим. Ето защо Хинтън щеше да направи всичко, за да съхрани силата си.

Той постави тялото пред пещта и събра няколко дъски из двора. Начупи дъските и внимателно нареди дървените парчета вътре в камерата, докато не се получи клада, висока около шестдесет сантиметра.

Докато работеше, си мислеше за огъня, благодарение на който щеше да направи истинско жертвоприношение, а димът щеше да достигне до селенията на боговете.

Внимателно, той разви трупа от найлона. Не искаше плътта да се развали от изгарящата пластмаса. Повдигна тялото и внимателно го постави върху дървената клада, с лице надолу. После измъкна ножа си и внимателно разряза дрехите на Трек, започвайки от врата и прорязвайки леко кожения колан чак до десния му крачол. После разпори и левия. Свали дрехите, така че да изгорят под тялото, а не върху плътта.

Хинтън почувства хлад, който пролази по гърба му и прониза тестисите му. Представи си огъня, който щеше да погълне плътта от лицето, гледащо право в пламъците. Хинтън почти беше изпаднал в екстаз. В изгарянето на плътта имаше нещо неповторимо чувствено, което го възбуждаше.

Наведе се, за да намери малката газова горелка, с която възпламеняваше газта. Пресегна се и напипа бутона, с който се пускаше газта. Натисна го, чу се съсък и огънят лумна.