Джон Кларксън - Единствен изход

— Уилкинс ми предаде да тръгна оттам.

— Срещна ли се с него на лодката?

— Не. Срещнахме се в оня гараж извън града и после отидох с колата до дока.

— Там ли натовари?

— Аха. Лодката беше готова, с изключение на вашия товар.

Трек не обръщаше внимание на въпросите на Оливър. Той следеше трупащите се пачки на бюрото. Оливър не отброи сумата. Просто седеше, отпуснал гръб на облегалката на стола. На Трек му се дощя да си поиска парите, но знаеше, че не бива. Трябваше да чака, докато Оливър му ги даде. Остана така, загледан в банкнотите. Беше изморен. Искаше му се да се махне, по дяволите, оттук, но знаеше, че на хората на Оливър им трябва известно време, докато разтоварят, приберат стоката и после натоварят всичко обратно. Дощя му се да седне. Но стол за него нямаше. Огледа се и забеляза, че Хинтън също стои прав. Точно зад него.

Изведнъж въздухът в стаята сякаш замря. Трек погледна Оливър. Изражението му го накара да обърне поглед назад към Хинтън. Убиецът стърчеше зад него. Трек не можеше да повярва.

— Ей, какво има, човече?

Оливър вдигна рамене и изгледа Хилтън. Трек също се обърна да го погледне и за част от секундата ножът на Хинтън проникна в гърлото му. Не му остана никакво време да мисли, да се моли, да крещи. Единственият звук, който Трек успя да издаде, беше задавено, хрипливо къркорене. И тогава Хинтън отстъпи встрани, докато Трек избълва струя кръв. Опита се да си поеме въздух, но не успя. Наклони се назад и посегна към дръжката на ножа на Хинтън. Успя да я стисне, но не намери сили да измъкне ножа.

Хинтън остана неподвижен, вторачил поглед в Трек, очакващ конвулсията на смъртта. Дощя му се да измъкне ножа и да го забие отново и отново, но се въздържа, изчаквайки Чанго да изпрати смъртта в най-подходящия момент.

И тогава Трек рухна. Той се извърна към Оливър, като дясната му ръка продължаваше да стиска ножа. Онзи го гледаше как умира.

— Уилкинс те е преебал, мон — промълви, почти на себе си. — Ней трявало да те води на север. Тва значи, че знаеш цялата ни верига от там дотук. Не мож да знаеш толкоз много връзки по веригата, братко.

Ушите на Трек писнаха. Болката в гърлото и в гърдите му беше толкова ужасна, че пожела да умре на мига. Но не можеше да умре за няколко минути. Хинтън знаеше това и приклекна до умиращия, за да види как смъртта го отнася. Кръвта, която бликаше от устата му, бе смесена с пенеста течност, изригнала от белите му дробове. Съзнанието на Трек потъваше в мрак. Болката се стопяваше. Нямаше да продължи дълго. Кислородът в мозъка му рязко намаляваше, но в тялото му все още имаше живи органи. Сърцето биеше в последни конвулсии. Хинтън наблюдаваше.

За Оливър смъртта означаваше усложнения. Шибаната кръв се плискаше из целия офис и се лееше по пода. Сега трябваше да намери нов кормчия, който да откара баржата. Пак проблем. Хинтън бе изпаднал в обичайното си състояние при убийство.

Телефонът изведнъж иззвъня.

Той грабна слушалката от вилката.

— Мда?

Беше Мислович.

— Как върви сделката, колега?

Гневът на Оливър направи гласът му да прозвучи не много учтиво.

— Върви. Както трябва. Утре вечер съм готов. Цената — както се разбрахме. Не забравяй за оборудването. Помниш всички условия, мон?

— Разбира се.

— Добре. Ша обадя и ша ти кажа къде в шест часа. Дай ми телефон.

Мислович използваше телефонния автомат в „Марла’с“. Той продиктува телефонния номер и трябваше да стисне зъби, за да не каже на Оливър да вземе най-после да се научи на маниери.

— Кво става с жената и нейния приятел? — нетърпеливо попита Оливър.

— Работим по това.

— Тогаз работете здраво. Нали ти каза, че трябва да се приключи. Ще съм готов утре в шест. Щом искаш стоката, кажи къде да ти реша проблема.

— Добре.

Оливър тресна слушалката върху вилката.

— Задник!

Той скочи от стола си и изфуча през офиса надолу по стълбите до склада. Искаше да види чувалите. Искаше да усети килограмите дрога в ръцете си. Те бяха камъните, по които щеше да премине през брода. Достатъчни, за да купи Мислович и да получи оръжията, от които имаше нужда. Достатъчни, за да придобие силата и парите, които му трябваха, за да каже на някои да вървят по дяволите и да избие останалите. Неговото време беше дошло. Всичко, което стоеше все още на пътя му, бяха Девлин и жената. Време беше да умрат. Сега!

Ани се събуди гола и изстинала. И сама. В първия момент не можа да разбере къде се намира. Отново затвори очи и си спомни. Отвори ги и погледна към прозореца в другия край на стаята. Все още беше сумрачно, но тя долови сивкавата смесица на предутринна светлина и жълтеникави отблясъци от яркото осветление на паркинга долу.