Джон Кларксън - Единствен изход

Погледна колата и се намръщи. Всичко, което тази кола внушаваше, му лазеше по нервите. Дощя му се да влезе отзад и да повярва, че саабът е собственост на някоя агенция за коли под наем и е изпратена, за да го вземе. А и тази сутрин Мислович имаше вид на човек, който може да наеме кола. Доста приличаше на изпълнителен директор, работещ в някой от законните видове бизнес, чиито приемни с модерен дизайн заемаха лицевите фасади из улиците на Сохо, вместо на бивш военен убиец, превърнал се в гангстер, въртящ търговия с дрога и действащ от някакъв сумрачен офис.

В своите сиви вълнени панталони, черен кашмирен пуловер и кафяво кожено яке, Мислович можеше да мине и за изобретателен рекламен агент или дори за продуцент на някоя филмова компания. А не просто за нелегално подвизаващ се имигрант. Мислович спокойно можеше да бъде взет за улегнал, натрупал опит изпълнителен директор. Със своята сива коса, загрубели с възрастта черти на лицето и скъпи дрехи, направо имаше вид на тузар бизнесмен, каквито той често бе виждал из по-луксозните барове и ресторанти на Сохо. На ония посредници в пробивните, престижни, динамични форми на бизнес, които някак си трупаха още повече тежест от факта, че се вписваха в лековатото порно на Сохо, сред баровете с мацки, заведенията с пийпшоу и вонящите единични стаички из сумрачните коридори, където овехтели курви, едва държащи се на краката си от болестите и възрастта, биваха отблъсквани от мъже, които се изкачваха по мръсни стълбища, за да си наемат някой „модел“ за половин час. Но нали и това беше бизнес.

Зенко се протегна и отвори вратата на своя великолепно изглеждащ бос.

— Какво правиш тук с тая негърска кола, Зенко?

— Ще я използвам, докато не се скапе или не я приберат на буксир.

Мислович влезе и затвори вратата. Той огледа вътрешността на колата.

— Колко километра е навъртяла тази бракма?

Зенко хвърли поглед към ходометъра.

— Малко над пет хиляди.

— Тоя черен педал ми е дал кола, която дори не е нова. Сигурно е крадена. Да тръгваме.

Зенко потегли и пое на север, после зави на изток.

— Къде отиваме?

— В „Марла’с“.

— Окей.

Мислович се отпусна. „Марла’с“ беше малко кафене близо до булевард Портобело. Държеше го един румънец на име Исак Жменко, който беше част от рехавата мрежа източноевропейски криминални тирове, с които Мислович поддържаше контакти. Марла беше името на дъщеря му. Жменко притежаваше няколко евтини ресторанта, бар със стриптийз близо до Кингс Крос, парк за употребявани автомобили, сметище и три къщи с мебелирани стаи под наем, които беше напълнил с жени, докарани от Румъния, Русия и Източна Германия, и ги държеше заключени да проституират. Някои от тях бяха дошли по свой избор, но повечето бяха докарани тук насила. На жените им беше обещана работа на Запад, но Жменко и неговите сутеньори знаеха как да ги принудят да правят секс срещу пари, като съчетаваха привикването към дрога с чисто физическите заплахи. Жменко беше един от клиентите на Мислович. Той използваше праха, за да държи жените в робство. Мислович замисляше да снабдява много други като Жменко.

Отиването до „Марла’с“ му позволи да си повярва, че не се крие от полицията. Че все още обикаля свободно. Че е тук, в града, а не просто на Беруик стрийт.

И Мислович се наслаждаваше на пътуването. Чувстваше се удобно, докато разговаряше в колата. Не му се налагаше да се тревожи, че полицията или конкурентите му подслушват телефонните разговори. Особено разговорите по проклетите клетъчни телефони. Дори принцеса Даяна беше открила, че всеки с подходящо техническо оборудване би могъл да ги подслушва.

Мислович неочаквано попита Зенко:

— Ти тук провери ли за микрофони?

— Аха. Накарах Джейк да го претърси. Нищо.

— Добре. Е, и кога твоят полицай ще научи нещо за американеца?

— Скоро, надявам се.

— Може ли да се разчита на него?

Зенко повдигна рамене.

— Кой знае? Нямаме много избор. Въпрос на пари. Той вика, ченгето направи сделка с американец. Той казва полиция да арестува някой, дето твоя племенница може свидетелства срещу него, после тя дойде като свидетел. Те ще я пазят, ако тя свидетелства.

Мислович се ухили самодоволно.

— Няма да могат да я опазят, ако разберем къде е.

— Знам.

— Значи, ти си намерил този негодник, дето работи в полицията. Кой друг?

— Жменко вика, че познава един, дето работи в съдебната система. Прокурорската служба. Той казва, че може би ще видят документите, които трябва попълнят, за да я вземат под защита.