Джон Кларксън - Единствен изход

Нито пиянството му, нито тирадите на жена му попречиха на Райзъл да говори с Уолдрън. Райзъл харесваше Уолдрън. Бяха израснали заедно недалеч от Лондон. Бяха учили в едно и също училище преди колежа. А и Райзъл беше от онези мъже, които се забавляват, когато жените им вдигат врява.

След известно настояване Райзъл се съгласи да му уговори среща с някакъв негов човек от прокуратурата, който можеше да включи Ани в програма за защита на свидетелите.

— Слушай — каза му Уолдрън, — ти си поркан, Милт, тъй че гледай да не забравиш за този разговор.

— Не се притеснявай, старче. Речено — сторено. Обади ми се, ако имаш някакви проблеми.

— Кой спечели мача?

— Свършиха наравно. Пък и ми е все едно на оная работа. Ха!

И най-накрая Уолдрън трябваше да постегне мрежата, която беше опънал, за да не позволи на Девлин да се промуши. Беше му ясно, че Девлин въпреки всичко можеше да реши да се измъкне и да избяга заедно с жената.

Той се свърза с всички дежурни командири в Британската транспортна полиция и подчерта, че продължава да издирва Девлин и Ани. Потвърди предупреждението до всички изходни пунктове на страната и изпрати още един бюлетин по системата за компютърно оповестяване на националната полиция.

И на последно място го очакваше цял куп документация, предназначена да го улесни в хода на разследването. Графици. Междинни доклади. Програми за действие. Анализи. Уолдрън често намираше утеха в тази допълнителна дейност. Всъщност, му доставяше удоволствие да попълва формулярите с грижливо изписани, внимателно подбрани думи. Уолдрън знаеше, че думите имат много малко общо с действителността. Докладите не бяха верни. Те съществуваха, за да защитят полицията и за да изпратят престъпниците в съда. А Уолдрън беше прекарал години в усвояването на това умение, да подчини бюрократичната им форма на своята воля.

Когато най-накрая приключи, той погледна часовника си. Показваше 5:22 заранта. Ухото му беше подпухнало и възпалено от телефона. Краката му бяха изтръпнали. Гърбът го болеше. И той едва сега усети умората, която нервната му енергичност беше прикривала в продължение на часове. Знаеше, че скоро ще се почувства изтощен.

Уолдрън също така знаеше, че трябва да походи малко пеша. Да стане, да се раздвижи и да отпусне схванатите си крака и ръце. Знаеше накъде ще тръгне. Ще излезе на Тули стрийт, ще завие надясно и ще продължи по моста. Ще повърви, докато стигне до средата. После ще постои на студения утринен въздух, надвиснал над сивото, мудно течение на Темза. Ще помирише соления въздух и ще обгърне с поглед покривите на стария център. Неговият район. Погледът му стигаше до старинните стени на лондонския Тауър, стария затвор, където толкова много членове на кралски фамилии са били затваряни и екзекутирани, над търговския център, с неговата невъобразима смесица от старинно, модерно и вечно. Нямаше да мисли за злите и опасни хора, които се опитваха да погубят онзи Лондон, който той познаваше. Щеше да остави очите си да починат и нервите си да се отпуснат. Щеше да наблюдава реката и да се любува на панорамата. После щеше да се върне в малкия си офис и да продължи работата си.

Уолдрън беше планирал разходката си предварително, така както планираше всяка своя следваща стъпка. Беше я замислил така, че да може да й се наслади и да позволи на мозъка си да работи над следващия ход, който трябваше да предприеме, и по-следващия, и по-следващия, докато не арестува Мислович, не задържи Девлин, жената и детето под охрана, не унищожи Рейли, и не постигне всичко това, преди Фентън и останалите висши началници да се намесят и да го спрат.

Той стана и излезе през входната врата на участъка Тауър. Пое дълбоко дъх да напълни дробовете си с утринния въздух, който щеше да се задържи свеж още може би около час и тръгна.

Мислович също бе започнал с обичайните си сутрешни занимания. Днес той нямаше да се облече в някой от стилните си костюми „Савил Роу“, с които рангът му го обвързваше. Щеше да сложи нещо по-обикновено. И нямаше да си достави дежурното удоволствие с прелистването на „Лондон Таймс“ и пиенето на капучино на Беруик стрийт.

Зенко се беше обадил на Мислович веднага след срещата си с Рейли и го бе предупредил, че ченгетата се канят да го арестуват в щаба му на Беруик стрийт.

Първият екип наблюдатели на Уолдрън пристигна там в осем часа, но Мислович не дойде.

Мислович излезе от апартамента си, недалеч от площад Дорсет, и видя, че Зенко го чака в червения сааб, който им даде Оливър.