Джон Кларксън - Единствен изход

— Като казвам, че изпитвам силни чувства към теб?

— Да.

— Имах предвид точно това, което казах.

— Тогава защо не е добре?

— Защото точно сега ти нямаш нужда от любовник, нито от нов съпруг. Имаш нужда от професионалист, който да те защищава.

— На мен ми се струва, че човек би искал да защищава някого, когото обича и на когото държи, повече от някого, на когото не държи.

— Да, разбира се, че е така, но рискува да направи повече грешки, след като е пристрастен.

Ани кимна.

— Разбирам. Може би е по-добре да те питам какво смяташ, че трябва да направя.

— Не ти ли се струва, че е минала цяла вечност, откакто бяхме заедно?

Въпросът я смути. Тя се усмихна.

— И да, и не. Мислил ли си за мен?

Девлин направи пауза, преди да отговори:

— Дълго време си мислех за теб всеки ден.

— Всеки ден?

— По няколко пъти на ден, и то всеки ден.

— И колко продължи това?

— С години.

— С години? Хайде бе!

— Да, с години.

— А сега?

— Сега не си позволявам да мисля много за когото и да е.

— Защо?

Девлин вдигна рамене. Ани разбираше, че той предпочита да не й отговоря. Ако продължаваше да настоява упорито, той можеше да откаже да отговаря на каквито и да е въпроси.

— Какво стана с нас, Джак? Защо се разделихме?

Девлин я погледна, но не отговори.

— Хайде, по дяволите, кажи ми! Нямам ли право да го науча след всичките тези години, преди да съм умряла?

— Ти мислеше ли за мен?

Ани се загледа в червеното вино в чашата си, после вдигна очи.

— Бях луда по теб. Мисля, че едва ли ще ти простя някога, че не се ожени за мен.

— Съжалявам.

Лицето й за миг се сгърчи. После отново се отпусна, но остана сурово. Девлин разбираше, че тази суровост я бе крепяла, въпреки всичките разочарования и трудности през годините. Суровост, която щеше да я опази и след всичко, което й предстоеше да преживее.

— Да забравим миналото, Джак. Каквото и да е станало, каквато и да е била причината, знам, че не е, защото си несериозен или лекомислен. Ти просто не можеше. Разбрах го още тогава. Знам го и сега. Няма полза да говорим повече за това. Всичко е минало. Изживели сме един сън и сме се събудили.

Девлин кимна.

— Сега има други неща, за които трябва да мисля, нали?

— Да. Така е.

Те поседяха известно време мълчаливо. Девлин остави Ани да поразмисли. А и Девлин си позволи да помисли за неща, за които си беше казал, че не бива.

— Каквото и да решиш, ще ти помогна — каза след малко той.

— Знам.

— Реши ли вече какво ще правиш?

— Разбира се. Ще остана и ще се боря. Ще направя всичко, което мога, за да сразя враговете си. Ти самият не би ли постъпил така?

Отговорът на Ани не изненада Девлин. Знаеше, че въпреки паниката, въпреки страха, няма да отстъпи.

— Да — призна той, — точно така бих постъпил и аз.

— И ти смяташ, че полицията може да ми помогне, ако се съглася да им сътруднича?

— Бих казал, че според мен това е най-добрата възможност.

— Тогава всичко е ясно. Сега какво трябва да направим?

— Трябва да дадем на полицията малко време, за да извърши някои арести. Тъй че засега трябва да намерим място извън Лондон, където ще бъдем вън от опасност.

— Някой малък хотел или нещо подобно?

— Бих предпочел да избягваме хотелите.

— Някакви идеи?

— Мисля по въпроса. Едно е сигурно — искам да тръгнем още утре. Трябва да сме в движение.

— Добре. Съгласна съм. Значи утре потегляме.

— Точно така.

— А тази нощ?

— Тази нощ ще се наспим.

Девлин засече беглата усмивка, която се плъзна за миг по лицето на Ани, но никой от двамата не си позволи коментар.

Девлин плати сметката и потеглиха обратно към хотела.

Влязоха в стаята безшумно. Девлин леко почука на междинната врата. Бен я отвори. Девлин му махна да влезе в неговата стая и Ани се прокрадна тихо в другата стая, където спеше Елизабет.

Девлин каза на Бен:

— Искаш ли да поспиш или ще продължиш да дежуриш?

— Ти спи. Аз ще остана на пост.

— Добре. Ще стана след три часа. Така и ти ще можеш да поспиш три-четири часа и след това се махаме оттук.

Бен кимна и понечи да влезе в стаята на Елизабет, но се наложи да направи път на Ани, която влизаше с големия си сак. Бен я пропусна, влезе в другата стая и затвори вратата след себе си.

Ани погледна Девлин и каза:

— Сигурна съм, че Бен е добър приятел, но не бих искала да спя в една стая с него. Нали нямаш нищо против?

Девлин седна на едно от леглата и се загледа как Ани изважда от голямата си чанта тоалетните си принадлежности и нощница.