Джон Кларксън - Единствен изход

Рейли се почувства по-добре. Ирландското уиски го беше ударило. Той нямаше да позволи на този шибан чужденец да му казва какво да прави.

— Ей ти, слушай.

— Зенко. Името ми е Зенко.

— Добре, Зенко. Веднъж вече ви го осигурих. Имаш ли представа какъв е шансът да го направя още веднъж? Щом като толкова ужасно ви е притрябвал, трябваше да пристигнете там по-бързо. Той наистина беше там. Ако вие не можете да свършите работата, аз лично ще застрелям това копеле.

Зенко бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Измъкна от пачката две по сто лири и ги пъхна в джоба на ризата на Рейли.

— Ти няма застреляш него. Това много голяма беля за теб, полицай. Ние застреляме него, няма проблем. За никой. Върни там и пий още. От мен. Дай нас още един шанс за Девлин. Ние погрижим за всичко. Ние го хванем. Ние хванем жената. Няма проблеми. Всичко бизнес както обикновено. Окей?

Парите усмириха Рейли. Той си представи как поставя едната от двете стофунтови банкноти на шублера в някой приличен бар, вместо в тази тясна смърдяща дупка. Виж, това щеше да му дойде добре.

— Добре, Зенко. Но ако ни падне още един шанс, не го проигравайте, чу ли?

— Аха. Няма проиграем.

— А междувременно, съветвам ви за известно време вашият бос много-много да не се показва. Сега, след като моят шеф разполага със свидетел, следващото нещо, което смята да направи, е да арестува вашия бос.

— Окей.

— Ще ви се обадя.

С цялата важност, която можеше да си придаде в малката тоалетна, все още воняща от цигарата и екскрементите му, Рейли отвори вратата и напусна.

Зенко се задържа при умивалника. Щеше да даде на Рейли няколко минути да напусне ресторанта, преди той самият да се върне на масата си. Пусна водата, нагласи я на подходяща температура и внимателно изми месестите си ръце.

Представи си салатата „Цезар“, която го очакваше на масата, и се зачуди какви ли бяха шансовете това дърто ченге да успее отново да им даде възможност да се справят с американеца. Може би този път щяха да имат късмет.

Виж, жената беше друга работа. С нея нямаше да му трябва толкова късмет. Ако смяташе да се явява като свидетел, тя трябваше да излезе от скривалището си. Трябваше да се среща с полиция, с прокурори и адвокати. Станеше ли веднъж това, полицай Рейли щеше да го отведе до нея. А щом разбереше къде е тя, щеше да знае къде е и Девлин. „Ще използвам ярдитата да ги убият или може би дори ще го направя сам. А защо не и полицай Рейли. Би било хубаво да убия и него, помисли си Зенко. Тогава за последен път ще оцапа гащите, точно преди да го застрелям.“

След срещата с Мислович Оливър подкара към един малък, на пръв поглед изоставен склад, който се намираше в северния край на Хакни, близо до плавателен канал, наричан реката Лий. В град, претъпкан с коли, двуетажни автобуси, таксита, велосипеди и гъста подземна мрежа от влакове и мотриси на метрото, повечето хора забравяха, че съществуват хиляди километри плавателни канали, които се извиват и въртят из ширналия се на огромно пространство Лондон. По тези канали беше възможно да се стигне буквално до всяка точка на града. Не беше особено трудно някой неопитен човек да изчезне сред водния лабиринт.

Тъкмо заради канала Оливър беше установил склада си там. Трафикът на баржи беше много слаб, но не беше нещо необичайно човек да види някоя товарна или пътническа баржа с туристи да се носи покрай брега както денем, така и нощем. Каналът осигуряваше на Оливър възможност спокойно да вкарва и изкарва стоката от склада си, буквално невидим за околния свят.

Докато Оливър тръгна към склада, Хинтън на свой ред се отправи направо към параклиса на Сантерия-Вуду на Лидия Сиентро, за да се поклони пред статуята на Чанго.

Оливър знаеше, че Хинтън ще изпадне в транс и ще стои там с часове, докато не получи някакъв знак или потвърждение от своя бог за жената. Хинтън беше решен да убие нея и телохранителя й. Оливър почти не се съмняваше, че те ще загинат. Беше само въпрос на време.

Оливър не можеше да си го обясни, но знаеше, че в каквото и да се забърка Хинтън, винаги успяваше да се оправи. Това определено го караше да вярва в късмета си. Ако богът на Хинтън можеше да го отведе до жената, толкова по-добре, мислеше си Оливър. Колкото по-скоро Хинтън задоволеше жаждата си за кръв, толкова по-добре. Той му трябваше, за да защищава бизнеса му, който се разрастваше извън черните квартали в Хакни, Брикстън, Стоук Нюингтън и Харлсдън. Трябваше му за войната срещу Мислович, която със сигурност предстоеше. Трябваше му, за да поддържа ред в собствените му редици.