Джон Кларксън - Единствен изход

— Правилно. Но поне някои от тях ще бъдат спрени, а на теб ще ти се даде възможност да си изградиш нов живот. Може би под друго име. Със сигурност на друго място.

— Каква е другата възможност?

— Още нещо.

— Какво?

— Не сме засягали досега много тази тема, а и не мисля, че се налага, но ако съществува нещо, което полицията може да използва срещу теб, някакви обвинения в престъпления, които могат да ти припишат, след като съдействаш и свидетелстваш срещу гангстерите, забрави за всичко това.

— „Всичко това“ ще рече престъпления, които може да съм извършила.

— Или те мислят, че си извършила.

— Не съм извършвала никакви престъпления, Джак, но както и с всичко останало, няма гаранция, че няма да ме обвинят в нещо.

— Така е.

— Е, каква е втората възможност?

— Да се махнеш, за бога, от тази страна и да се надяваш, че югославяните и ярдитата нямат достатъчно дълги ръце да те стигнат там, където решиш да отидеш.

— Това възможно ли е?

— Да те намерят на някое друго място ли?

— Да.

— Разбира се. Просто плащат на някой наемен убиец. Всичко зависи от това колко силно е желанието им да те убият. Или колко силно искат да получат онова, което имаш.

— Нямам нищо, което могат да искат от мен.

— Но изглежда те мислят, че имаш.

— Знам. Но нямам.

— В такъв случай трябва сама да прецениш докъде биха стигнали в намерението си да те преследват.

Ани отпи от виното си и се замисли за няколко секунди.

— Значи така. Или оставам тук и се надявам, или бягам и се надявам.

— Нещо такова.

— Това ли наричат „Изборът на Хобсън“?

— Всъщност, не. Мисля, че това се отнася за случаи, когато нямаш алтернатива. А ти имаш.

— Но никоя алтернатива не ми звучи като реален изход от това положение.

Девлин не отговори.

— И в двата случая животът ми изцяло трябва да се промени — продължи Ани.

— Бих казал, че това вече е факт.

— Ако побягна, край на всичко, което ще оставя тук. Приятелите. Работата ми. Приятелите на Елизабет. Училището й…

— Всичко това може да се изгради отново.

— Дали някога тук ще стане отново безопасно за мен?

Девлин замълча.

— Всичко е възможно. Но може би не. Може би в някоя друга част на Англия.

Изведнъж лицето на Ани стана сурово.

— Ще ми се да можех да ги избия всички. Всички! Онова животно, което пратиха по мен и моя…

Тя се спря и Девлин попита:

— Твоя какво?

— Да ги премахна всички и да свършат проблемите ми.

Девлин наблюдаваше как Ани се бори да овладее чувствата си. Дали беше изненадана от жестокостта, към която собственият й гняв я тласкаше, учуди се той, или пък се опитваше да се отскубне от страха си?

— Е — попита тя, — какво ще стане, ако реша просто да се махна оттук? Просто да напусна? Можем ли да се махнем?

Девлин не й отговори веднага. Все още преценяваше.

— Ами, няма да е лесно. Но със сигурност не е невъзможно. Аз бих се покрил за известно време, докато нещата не се поуспокоят. Бих изчакал предупреждението към изходните пунктове да отшуми. После вероятно бих взел ферибот до Кале. Доберем ли се веднъж до континента, можем да отидем навсякъде. Проблемът е, че тук оставяш всичко зад гърба си. Оставяш и враговете си свободни. Както казах, не знам докъде биха могли да стигнат тези хора в желанието си да се докопат до теб.

Ани седеше мълчаливо и гледаше Девлин. А той гледаше нея. Даваше си сметка, че твърде много неща между тях оставаха недоизказани. Твърде много време беше минало, за да се чувстват отново открити и свързани един с друг, само след една вечеря заедно.

— Колко време ще останеш с мен? — проговори най-сетне Ани.

Девлин замълча. Стори му се, че някакъв позабравен вътрешен глас прошепва „завинаги“. Той извираше от дълбините на душата му. Толкова се изненада от реакцията си, че чувствата се изписаха на лицето му.

— Какво става? — попита Ани, доловила вълнението му.

Той вдигна поглед към нея.

— Честно ли искаш да ти отговоря?

— Да, честно. Господи, Джак, стига с тези недомлъвки.

— Изненадах се сам от това какъв отговор бих могъл да ти дам.

— За това колко време ще останеш с мен?

— Да.

— Защо?

— Не си давах сметка до този момент колко силни са чувствата ми към теб.

Ани на свой ред изгледа Девлин мълчаливо, преди да проговори:

— Това добре ли е?

— Не знам.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не знаеш дали чувствата ти към мен са нещо добро, или лошо? Или може би си въобразих нещо, което ти нямаше предвид.