Джон Кларксън - Единствен изход

Оливър се разположи в импровизирания офис на втория етаж на склада и се замисли как да достави десет кила кокаин за Милс. Това щеше да бъде най-голямата единична продажба. Щеше да изчерпа по-голямата част от финансите му. Но ако се окажеше успешна, щеше да го издигне на друго ниво, над местната търговия с дрога.

Той излезе от офиса и погледна надолу към широкото открито пространство, което оформяше приземния етаж на склада. Мецанинът на втория етаж, на който стоеше, ограждаше това открито пространство. На мецанина се намираха няколко стари офиса и складови помещения. На приземния етаж, откъм челната фасада на сградата, имаше плъзгаща се стоманена врата, достатъчно голяма, за да пропусне два автомобила или камион. Тя беше плътно затворена. Оливър рядко я отваряше. Нямаше нещо за внасяне или изнасяне от склада, което да е толкова голямо, че да се налага вътре да влиза превозно средство. На предната фасада имаше също и по-малка метална врата, която осигуряваше достъп до склада, когато голямата врата беше затворена.

На задната стена на склада се виждаха тъмни прозорци, укрепени с телена мрежа. Там също имаше метална врата, залостена и заключена с желязна греда. Вратата излизаше към един обрасъл с ниски дървета, трева и храсти участък, който скриваше от погледа голяма част от склада. Минаваща баржа или някой случаен минувач по кея на отсрещния бряг на канала не биха проявили интерес към стария склад, скрит сред високата трева и храсталаците. Но хората на Оливър бяха направили тясна пътека до канала. Товарите бързо се доставяха там и се прибираха в склада, без никой да може да забележи.

Оливър погледна към двама от своите хора, седнали до една очукана маса край южната стена. Докато пристигнеше товарът, в склада винаги щеше да има по двама души. Понякога пратките закъсняваха с три дни.

Оливър се върна в офиса и започна да звъни по телефона. Трябваше да се осигурят пари. Да се уреди транспортът. Да се уговори графикът. Да се дадат гаранции. Бизнесът с доставката на дрогата се уреждаше на едно странно напевно наречие, в което се използваха объркващи кодове. Всеки друг, освен Оливър и хората като него, щеше да сметне този език за изключително труден за разбиране.

Имаше да се уредят много неща, преди сделката с югославяните да се осъществи, в това число убийството на американеца и на жената на онзи дребен мошеник, който се бе опитал да го окраде.

Ани гледаше Девлин как се храни. Той я гледаше как пие. Тя чакаше да засити глада си. Той чакаше алкохолът да я успокои.

Тя изпи водката си бързо. Сега отпиваше от втората чаша вино. От доста време си говореха единствено за качествата на храната, но алкохолът я бе отпуснал. Гласът й се бе снишил и тя бе вперила дълбоките си тъмни очи в Девлин.

Донесоха кафето.

— Сега вече по-добре ли си? — попита я Девлин.

— Като за сама жена, която всички искат да убият.

— Ти не си сама.

— Да. Прав си. Съжалявам. Не съм сама. Благодаря ти.

— Съмнявала ли си се, че ще дойда?

— Да се съмнявам? Бях толкова разтревожена и загрижена, че не си позволих да стигам до съмнения. Просто хранех надежда, че ще дойдеш скоро. Трудно можех да си го представя — да си представя, че те виждам отново. И после ти изведнъж се появи.

— Ще успееш ли да се справиш с това?

— Не знам. Предполагам, че се държа като Скарлет О’Хара. Непрекъснато се мъча да не мисля за това. Във всеки случай сега ми е много по-добре, отколкото на паркинга. Какво, по дяволите, ми стана?

— Изпадна в шок.

— Какво се прави в такива случаи?

— Взима се валиум. Или питие.

Ани вдигна чашата си с вино.

— Е, като няма валиум…

— Това ще свърши работа.

— Аха.

След кратка пауза Девлин каза:

— Сега да поговорим за полицията.

— Какво за нея?

— Искаш ли да говорим?

— Да.

— По-добре е сега да го решиш, а не да мислиш за това утре.

— Окей.

— Имаш две възможности, както ми се струва.

— Давай.

— Можеш да съдействаш на полицията, ако арестуват тези хора. Да се съгласиш, че ще свидетелстваш срещу тях. И да се надяваш, че ще те пазят по подходящ начин, докато ги отстранят.

— Защо казваш „да се надяваш“?

— Защото гаранции няма. Аз вече не съм сигурен в никоя съдебна система, особено пък в британската.

— Защо?

— Чувал съм за прекалено много тукашни съдии, че са изкукуригали стари глупаци.

— Значи дори ако ме арестуват и аз свидетелствам, няма гаранции, че онези типове ще ме оставят на мира.