Джон Кларксън - Единствен изход

Свали стъклото и остави хладния нощен въздух да изпълни купето, после се обърна към Ани. Можеше да се обзаложи, че тя се сдържаше да каже всичко, което си мислеше, докато той не приключи с обясненията си.

— Не съм казал „нямаш избор“. Казах „нямаш голям избор“.

Девлин направи пауза, преди да продължи.

— Искам да си наясно какво става тук, Ани. В случай, че още не си разбрала.

— Какво искаш да кажеш?

— На мен наистина не ми е ясно какво знаеш. До каква степен си замесена в тази история. Какво кара тези хора толкова да искат да те убият? Защо си толкова важна за тях?

— Кои хора? Доколкото знаех, само ямайците ме преследват. Те мислят, че парите на Джон са у мен.

— А те у теб ли са?

— Не. Ако изключим хилядата лири, които той ми даде преди две седмици. Останали са ми около половината. Това е. Дори Джони да е свил още от тях, той или ги е скрил някъде, което не знам, или ги е похарчил. Доколкото го познавах, по-скоро ги е похарчил. Кой друг ме преследва? Югославяните? Те мен ли преследват, или теб?

Девлин внимателно я наблюдаваше на бледата светлина. Изведнъж изпита силно желание да я отведе някъде, където ще може да я вижда по-ясно. Някъде на по-силно осветление, където щеше да може да разбере дали тя го лъже, или не. Или просто му се искаше да я гледа?

— Хайде. Можем да поговорим вътре.

— Не. Отговори ми, Джак. Югославяните и мен ли искат да убият? Какво съм им направила?

— Откъде да знам какво си им направила.

— Тогава защо стреляха по нас тази сутрин? По нас ли стреляха или по теб?

— Определено по мен. Проблемът е, че не им пука, ако междувременно убият и теб. Но има нещо по-лошо.

— Какво?

— Те искат да правят бизнес с ярдитата. Ако ярдитата искат да те убият, значи и те също искат.

Ани седеше безмълвна срещу Девлин, без да помръдва. Девлин я наблюдаваше. Забеляза как страхът разстройва красивото й лице. Изведнъж тя покри уста с ръка. Изглежда й стана трудно да си поеме дъх. Девлин се пресегна и нежно постави ръка на врата й.

— Добре ли си?

Ани се мъчеше да си поеме дъх. Девлин видя как паниката я завладя. Той бързо се измъкна от шофьорското място и обиколи колата откъм нейната страна, отвори вратата и внимателно й помогна да излезе.

— Хайде, Ани. Да влезем вътре. Престани да размишляваш. Само вдигни глава, погледни небето и върви. Опри се на рамото ми. Не мисли за нищо.

Ани направи това, което й каза. Накъсано си пое въздух и прикова поглед в покритото с облаци вечерно лондонско небе.

Дано да видя звезда, помисли си тя. Която и да е звезда. Или луната. Каквото и да е. Прииска й се да изкрещи. Но се сдържа, въпреки че всичко, което можеше да види над себе си, бяха мрачните облаци. Всичко, което можеше да чуе, беше потропването на токчетата й по асфалтираната алея на паркинга. Тя погледна надолу и проследи начина, по който пристъпва. После вдигна глава към табелата на кръчмата. Усети силната ръка на Девлин да я прихваща и да я води към ресторанта. Там щеше да има други хора. Трябваше да изглежда нормално. Искаше да разбере как нейният чичо е могъл да й стори това. Как е могъл да я предаде на тези животни? Как е могъл?

Тя успя някак си да се овладее и да стигне до заведението. Девлин намери един усамотен кът. Седна с лице към залата, а тя срещу него. Всичко, за което Ани трябваше да се притеснява, беше Девлин. Но тя знаеше, че зад нея има непознати хора. Мисълта, че може да загуби самообладание пред тях я накара да потуши страха, гнева и отвращението, които беше изпитала. Отвращението от това, че някой, който принадлежеше към собствената й фамилия, я бе предал на хора, способни да използват мачете и кучета, за да убиват.

Сервитьорът се приближи. Ани си поръча двойна водка и помоли Девлин да вземе вино.

— Ще вечеряш ли? — попита той.

— Само салата. Вземи каквото вино предпочиташ. Просто искам да пия, докато говорим. Не мисля, че този разговор ще ми хареса.

Когато Уолдрън намери сержант Рейли в необозначената полицейска кола, опитващ се да прикрие окованите си ръце под вестника, първата му мисъл беше да го остави така. От години Уолдрън не беше изпитвал непреодолимото желание да фрасне някого. Сега го изпита.

Уолдрън знаеше, че Рейли бе източникът, когото югославяните използваха. Така както знаеше, че Девлин не беше го излъгал, когато му каза, че Мислович знае прекалено много и го научава прекалено бързо. Не беше нужно да види нахълтващите в „Бъргър Кинг“ югославяни, за да повярва на Девлин. Налице беше неоспоримо доказателство за измяна и изменникът беше тук, привързан със собствените си белезници към волана на собствената си кола. Предателят с конска физиономия се беше обърнал срещу собствения си колега. Ченгетата навсякъде допускат прегрешения. Съществуват прекалено много изкушения. Можеш да вземеш подкуп. Можеш да лъжесвидетелстваш. Можеш да се сдружиш с престъпници. Но дори и най-лошото ченге не може да се сработи с криминални типове до степен, при която би пострадало друго ченге. А Рейли беше направил точно това. Той беше най-лошият измежду лошите.