Джон Кларксън - Единствен изход

Оливър се замисли над този аргумент. Знаеше, че Милс е прав. Щеше да се опита да подбие цената от другия край.

— Окей, мистах Милс. Не му е времето за философски спорове. Десет за десет. Звучи ми добре.

— Добре. Имаш го, но при едно условие.

Оливър тутакси се намръщи.

— Не обичам условия, след като цената е спазарена.

— Това ще ви хареса.

— Кво?

— Сделката я правим на уговорената цена, но след като Джак Девлин бъде убит. Не мога да правя бизнес, докато този непредсказуем тип се мотае по улиците. Този човек е опасен. Той вече ни забърка в улични престрелки. Създава прекалено много напрежение.

Оливър трудно можеше да откаже това условие. Но да го приеме, щеше да означава, че сделката се контролира от Мислович, а Оливър мразеше това почти толкова, колкото мразеше намесата на Девлин.

— Не обичам условията. Каквито и да са.

— Той трябва да се махне от пътя ни, преди да сме се заели с бизнеса. Ако вие не желаете, аз ще се оправя с него. Но аз няма да правя бизнес, докато Девлин си разиграва коня.

Оливър кипна.

— Ша ти сложа проклетото шибано сърце на тоз мъж в скута, човече! Ша… — Оливър замълча. — Е, хайде, по дяволите. Искаш да почакаш, докато той умре. Хубаво. Почакай.

— Аз гарантирам, че няма да чакате дълго. Информацията ми е сигурна.

— Чудесно.

Оливър се изправи. Мислович остана седнал. По някакъв извратен начин той изведнъж усети, че стиска палци за Девлин. Дано се изгуби. Да се скатае някъде. Да постои настрана докато избият балансите на Оливър. Ще го дразня по този повод, докато се реши да посегне да ме убие, след което ще изпитам истинско удоволствие да го претрепя. Старият пожар отново бе лумнал в гърдите на Мислович. Това беше играта, която той обичаше. Война и хаос. Омраза и смърт.

Но ето че Оливър развали мига. Изправен пред Мислович, той каза:

— Чух, че оня ти е гръмнал колата.

Едва тогава Мислович забеляза ключовете за кола в ръката на Оливър.

— Докарал съм ти друга. Червена.

Той посочи към Найтсбридж стрийт.

— Трябваше да купя една за Хинтън. Тъй че зех една и за теб. Хубав червен сааб. Паркиран е ей там, мон. Карай го със здраве. Приеми го като бонус за първата сделка.

Оливър се разсмя с пълно гърло и подхвърли ключовете на Мислович. Те го удариха по брадичката и паднаха в скута му.

— На. Недей а ми благодариш, френ. Просто манко знак за добрите ми чувства.

Оливър се обърна и се отдалечи. Хинтън го последва. Александър се показа иззад едно дърво на около десетина метра зад пейката на Зенко. След това от различни скрити места наизскачаха още трима души.

Покровителственият жест на Оливър с компенсирането на колата на Мислович сам по себе си беше достатъчно оскърбителен, но тази детинска демонстрация на сила вбеси югославянина. Мислович обаче нямаше намерение да достави удоволствие на Оливър, да покаже яда си. Вместо това, той пое дълбоко дъх и остана спокоен и неподвижен. Добре, скъпи ми „френ“, помисли си Мислович, порадвай се още малко на „манката“ си игричка. Мислович в този момент изобщо не го интересуваше какво иска Драган от него, нито огромното му нетърпение да установи стабилни връзки на лондонския пазар на дрога. Сега той беше уверен, че много скоро ще убие този Оливър, заедно с толкова от неговите хора, колкото се наложеше.

И тъй, следващите няколко минути Мислович остана на пейката, размишлявайки над всичко това. Зенко се приближи и седна до него. Разбираше, че сега не беше моментът да се обажда, нито да мърда.

Малко след това двамата напуснаха парка и Зенко най-после звънна по клетъчния си телефон да провери дали за него имаше оставено някакво съобщение.

Уолдрън очакваше телефонно обаждане, но не от Зенко. Телефонът иззвъня само веднъж, преди той да грабне слушалката и да отговори.

— Уолдрън?

— Девлин!

— Девлин, къде сте, по дяволите?

— Съжалявам, че пропуснахме срещата. Трябва да сте чул защо.

— Какво, по дяволите става?

— Прекалено много хора искат приятелката ми да умре, това става.

— Трябва да я доведеш тук, веднага! И двамата. Не може да продължава така.

— Първо трябва да поговорим.

— За какво?

— За това защо не мога да дойда при вас.

— Защо? Какви ги приказвате?

— Не по телефона, Уолдрън. Лично.

— Престанете с тези глупости, човече! Разговорът не се подслушва.

— Ще ви кажа, като се видим.

— Да се видим? Къде?

— Ресторант „Бъргър Кинг“. Площад Пикадили. Този, който по някаква ирония е разположен точно под голямата неонова реклама на „Макдоналдс“.