Джон Кларксън - Единствен изход

— Обратно в участъка. Веднага.

— Не. Първо трябва да поговорим.

— Добре. — Уолдрън посочи към противоположния сектор на площада. — Ей там. В „Критериън“.

Двамата мъже се промушиха през гъмжилото от пешеходци и коли, и влязоха в ресторанта. На Девлин той напомняше на просторно парижко бистро, но в този особен час между обяд и вечеря заведението беше тихо и спокойно. Бели плочки покриваха пода, а таванът беше висок и засводен. Стените бяха украсени с мозайки в приглушени тонове. Мебелировката напомняше за картините на Тулуз-Лотрек.

Стройна жена в бежов копринен костюм ги посрещна с усмивка и запита:

— Добър ден. Ще желаят ли господата маса?

— Да, моля — каза Девлин.

Тя ги поведе към средата на залата и те заеха маса вдясно край стената. Девлин седна с лице към входа. Уолдрън се разположи срещу него.

— Действително ли си струва да влезе човек тук? — попита Девлин.

— В сравнение с какво?

— С „Бъргър Кинг“.

— Разбира се — отвърна Уолдрън.

Сервитьорът застана до масата и Уолдрън си поръча чай.

— И за двамата — каза Девлин.

Уолдрън запали цигара.

— Трябваше да ме послушате и да дойдете тук още отначало.

— Прав сте.

— И освен това трябваше да ме послушате и да се явите тази сутрин при мен с жената. Оставих ви за малко и ето докъде я докарахме.

— Много лошо.

— Точно така. Какво мислите, че правите? Тръгвайте с мен и да оправим нещата.

— Не мога сега.

— Какво ви кара да смятате, че имате избор, господин Девлин?

— Да речем, че все още имам избор, докато не ми поставите отново онези малки гадни белезници на ръцете.

Уолдрън са намръщи, но не се поддаде на предизвикателството на Девлин. Просто смени тактиката.

— Вижте, трябва да разберете, че ако вие и тази жена останете отвън, и двамата рискувате да ви застрелят.

— Боя се, че предложението ви не е особено привлекателно и за двама ни. Не мога да я доведа и да рискувам да арестувате било нея, било мен.

— Защо?

— Тя има нужда от моята защита. Не мога да си губя времето в пандиза.

— Ако се наложи да ви задържат, аз ще я пазя.

— Не, няма да я пазите. Хора от вашата страна работят с онези, дето искат да ни видят мъртви.

— Това е абсурдно! За какво говорите?

— Тази сутрин отидох да се видя с чичото на убития съпруг на Ани. Той се представя под името Франк Милс, но истинското му име е Мислович. Иван Мислович. Той е човекът, който е използвал мъжа й, за да се намеси в търговията с дрога.

— Знам това име от делото.

— Да. Значи, Мислович също поназнайва едно друго. Той знаеше за мен повече, отколкото му се полага да знае. Информацията трябва да му е дошла от ваша страна.

— Какво информация? Какво знаеха те?

Вместо да отговори, Девлин попита:

— Какво знаете вие за него?

— За кого?

— За Мислович.

— За него специално не знам нищо, но получаваме доклади за групи от Източна Европа, които идват в Западна Европа и в Обединеното Кралство. Те са много добре финансирани и въоръжени до зъби. Тук намират добри възможности за дейност. Той определено е един от тях.

— От тях? Какво значи „от тях“?

— Те са гангстери. Бивши сътрудници на тайните служби, някои от тях — бивши военни. Всички те си търсят ново поле за действие.

— Но защо тук?

— Условията в Англия не са толкова ограничителни, колкото в други държави. Франция и Германия за тях са определено по-лошата възможност. А освен това ние сме един от основните финансови центрове. За тях Лондон е място, където лесно могат да си вкарат парите.

— Откъде идват парите им?

Уолдрън сви рамене.

— От много места. Средства на комунистическите партии, измъкнати преди те да бъдат свалени от власт. Крадени правителствени фондове. Когато нещата замиришат на промяна, хората на върха започват да се подсигуряват. Но какво общо има всичко това с тази жена?

— Нейният мъртъв съпруг е бил роднина на Мислович. Негов племенник. Мислович е искал да се намеси в бизнеса с дрога. Джони Печек е познавал един от ярдитата, който се е занимавал с кока. Той му е осигурил връзката. Бил е посредникът.

— Звучи правдоподобно. Точно това правят те — влагат парите си в законен и незаконен бизнес. Хората, за които ми говорите, са много опасни.

— Знам това.

— Защо ми казахте, че полицията работи с тях?

— Може да е само един човек. Или няколко. Но те получават информация от вас. Не мога да оставя Ани под ваша охрана, щом не можете да спрете изтичането на информация.

— Каква информация? Откъде знаете, че изтича от нас? Какво знаят те?