Джон Кларксън - Единствен изход

— За срещата потеглих в четири. Колата я поръчах в три. Само шепа хора са могли да знаят какво правя. Най-вероятно само двама са знаели защо.

— Разбери откъде тече и запуши дупката. Арестувай онези типове. Ще ти се обадя.

Девлин извади компактдиска, който беше купил, хвърли го на масата пред Уолдрън и тръгна да си върви.

— А това за какво е?

Девлин се обърна и каза:

— Задръж го. Смятах да ти счупя носа с него.

Уолдрън взе компактдиска. Когато вдигна глава, Девлин вече бе изчезнал сред тълпата и трафика на площад Пикадили.

От другата страна на улицата, Зенко стоеше на прага на „Бъргър Кинг“, докато четирима от хората му проверяваха на горния етаж и из сепаретата на първия. След малко те се върнаха. Не бяха открили този, когото търсеха.

Зенко се вглеждаше във всеки мъж в ресторанта, сякаш той изведнъж можеше да се превърне в Джак Девлин. Странният на вид трътлест мъж с лице на булдог стоеше на входа с хората си и не обелваше дума. Всички посетители в претъпкания ресторант просто седяха и го гледаха, недоумявайки какво иска.

Най-после той се обърна и закрачи обратно към колата, а хората му го последваха по петите. Ако в този момент някой му беше препречил пътя, Зенко щеше да го застреля. Джеймс Уолдрън стоеше близо до уличното платно на противоположния ъгъл и наблюдаваше как югославяните се качват в един червен сааб и потеглят.

Беше почти осем часът, когато Девлин се върна в хотела край летището. Бен му беше казал номерата на стаите, когато бе дошъл да вземе Ани и Елизабет от микробуса. Девлин паркира и влезе през същия вход зад паркинга, който и те бяха използвали. Намери стаите на четвъртия етаж в далечния край на сградата. Те бяха малко по-далече от стълбището, отколкото Девлин би предпочел, но иначе разположението им беше удобно. Девлин почука два пъти на първата врата. Бен отвори и отстъпи встрани, за да му направи път.

— Всичко наред ли е?

Бен кимна.

Девлин се огледа. Свързващата врата между двете стаи беше отворена. Във всяка от стаите имаше по две легла. Срещу леглата по протежение на стената — вграден гардероб, бюро, малък хладилник с напитки и закуски, а на отсрещната страна — кръгла масичка с два стола и двоен прозорец. Антрето беше мебелирано с големи шкафове, а в ъгъла се намираше вратата на банята, в две части, с два умивалника във външната и душ, тоалетна и вана във вътрешната.

Хотелът беше от най-добрите за средна ръка хора. Не луксозен, но достатъчно уютен и осигуряващ анонимността, която Девлин търсеше.

През свързващата врата Девлин можа да види Ани, седнала на едно от леглата с Елизабет. Тя четеше на детето. Елизабет бе облечена с широка фланелка с изрисувана по нея карта на метрото. Беше се приготвила за сън. Девлин забеляза, че в малкото пластмасово кошче за боклук до бюрото в стаята на Ани бяха напъхани две внимателно сгънати празни кутии от пица. Липсваше обслужване по стаите и това беше добре. Бен бе поръчал да доставят пиците на рецепцията, тъй че доставчиците да не разберат номерата на стаите им. Прегърнал своята пушка „Мосберг“, Бен седеше на стол, разположен така, че да може да покрива и двете входни врати на стаите.

Девлин се прибра в първата стая, за да не притесни Ани и Елизабет, и седна на ръба на леглото.

— Успя ли да свършиш онова, което смяташе? — попита го Бен.

— Да. До голяма степен.

— Стигна ли ти времето?

— Разбира се.

— Струва ми се, че положението става доста сериозно, Девлин — произнесе рязко и хрипливо Бен. — Май ви преследват поне две групи гадни копелета. Ярдитата, някои от които са толкоз побъркани, че са готови да трепят безразборно. Ами тез другите кви са? Източноевропейци? За тез хора не знам много, ама май са доста добре въоръжени. Повече от обичайното за таз част на света.

— Ти говори ли с Ани?

— Малко.

— Какво ти каза тя?

— Просто кои са. Не настоявах за повече.

Девлин кимна.

— А на всичко отгоре се криеш и от полицията.

— Поне полицията успях да я задържа да не ни закача засега. Но за да бъдем точни, това не са просто две отделни групи, които ни преследват. Югославяните и ярдитата действат заедно.

— По дяволите — промърмори Бен.

— Искаш ли да излезеш от играта?

— Само някой кръгъл глупак не би искал това, господин Девлин. А вие не искате ли?

— Аз нямам избор.

— Едно мъдро отстъпление е за предпочитане. Вие наистина може сериозно да пострадате, сър. Не е възможно един или двама мъже да удържат всички тези хора дълго време.